Сейди взе пръчиците за сенет.
— Е, изяснихме го. По залез-слънце ще отворим портал на върха на Хеопсовата пирамида. Ще тръгнем по някогашния маршрут на лодката по Реката на нощта, ще намерим Ра, ще го вдигнем от сън и ще го изведем отново по изгрев. И по пътя може би ще открием място, където да похапнем, защото отново съм гладна.
— Опасно е — намеси се и Бес. — Безразсъдно. Нищо чудно да завърши със смърт.
— За нас е ден като всички други — обобщих аз.
Уолт се свъси, както държеше телефона.
— В такъв случай какво да кажа на Еймъс? Да се оправя сам ли?
— Няма да бъде сам — поправи го Зия. — Отивам в Бруклин.
Замалко да се задавя.
— Ти?
Тя ме погледна сърдито.
— Аз съм добра в магиите, Картър.
— Друго имах предвид. Просто…
— Искам да поговоря лично с Еймъс — настоя момичето. — Щом се появи Домът на живота, може би ще успея да се намеся и да спечеля време. Имам известно влияние сред другите магьосници… или най-малкото имах, докато Искандар беше жив. Някои от тях може би ще се вслушат в здравия разум, особено ако Меншиков не е при тях, за да ги обработва.
Спомних си разгневената тълпа от видението ми. „Здрав разум“ не бяха първите думи, които ми дойдоха наум.
Уолт явно си мислеше същото.
— Ако се телепортираш по залез-слънце — каза той, — ще пристигнеш по същото време, както и нападателите. Ще настъпи хаос, няма да имате много време за разговори. Ами ако се наложи да се биеш?
— Да се надяваме, че няма да се стига дотам — отвърна Зия.
Отговорът й не вдъхваше кой знае какво успокоение, но Уолт кимна.
— Ще дойда с теб.
Сейди изпусна на пода пръчиците за сенет.
— Моля? Не, Уолт! В твоето състояние…
Тя притисна с длан устата, но твърде късно.
— Какво състояние? — попитах аз.
Реших, че ако Уолт е урочасан, това може да се прехвърли и на сестра ми.
— Родовата ми история — обясни той. — Нещо, което споделих със Сейди… с условието да не го разгласява.
Без особено желание той обясни за проклятието, което тегнеше над рода му, и какво означава то за него.
Вцепенен, продължих да седя. Уолт се беше държал потайно, все си беше шушукал с Джаз и постоянно бе кисел — сега вече разбирах защо. Изведнъж собствените ми проблеми ми се сториха къде-къде по-незначителни.
— Ужас — изпелтечих. — Уолт…
— Виж какво, Картър, каквото и да смяташ да кажеш, съм ти признателен. Но съм приключил със състраданието. От години живея с това заболяване. Не искам да ме съжаляват и да се държат с мен, сякаш съм по-различен. Искам да ви помогна, приятели. Ще отведа Зия в Бруклин. Така Еймъс ще разбере, че тя отива с мир. Ще се постараем да отбием атаката, да ги удържим до изгрева, така че да успеете да се върнете заедно с Ра. Пък и… — Той сви рамене. — Ако не успеете и не спрем Апоп, така и така утре ще умрем всички.
— Много оптимистично гледаш на нещата — подметнах аз. Точно тогава ми хрумна една мисъл, толкова притеснителна, че в главата ми сякаш бе избухнала мъничка ядрена бомба. — Я чакай. Меншиков каза, че е потомък на жреците на Амон-Ра.
Бес изсумтя презрително.
— Ненавиждах ги тези типове. Бяха ужасно надути. Но какво общо имат те?
— Това не са ли същите жреци, които са се опълчили срещу Ехнатон и са проклели предците на Уолт? — попитах аз. — Ами ако Меншиков знае тайната на проклятието? И може да изцери…
— Стига! — Гневът в гласа на Уолт ме изненада. Ръцете му трепереха. — Картър, приел съм съдбата си. За нищо на света не искам да храня надежди. Меншиков е враг. И да може да помогне, няма да го направи. Ако пътищата ви се пресекат, не се и опитвай да се пазариш. Направи каквото се иска от теб. Разгроми го.
Погледнах Сейди. Очите й блестяха, сякаш най-после бях направил нещо смислено.
— Така да бъде, Уолт — съгласих се. — Няма да отварям повече дума за това.
Но двамата със сестра ми се спогледахме и проведохме съвсем различен безмълвен разговор. Както никога, бяхме на едно мнение. Щяхме да отидем в Дуат. И докато бяхме там, щяхме да си разменим местата с Влад Меншиков. Щяхме да го намерим, щяхме да го скъсаме от бой и да го принудим да ни каже как да изцерим Уолт. Изведнъж се почувствах много по-добре при мисълта какво ми предстои да направя.