От каквито и подбуди да се бях ръководил, сега сърцето ми беше заседнало на гръкляна.
— Но?… — попитах.
Тя обви ръце около себе си.
— Трябва ми време. За мен е много странно. Някой ден може и да се… сближим, но засега…
— Имаш нужда от време — казах пресипнало. — Ако довечера не умрем.
Очите й бяха бляскаво златисти. Запитах се дали това е последният цвят, който мухата вижда, преди да бъде затворена в кехлибара, и дали си мисли: „О, колко е красиво!“, а после е хваната в капан за вечни времена.
— Ще направя всичко по силите си да защитя твоя дом — продължи Зия. — Обещай ми, че ако се наложи да избираш, ще се вслушаш в сърцето си, а не във волята на боговете.
— Обещавам — рекох аз, макар и да се съмнявах. Още чувах в главата си Хор, който ме подканяше да поискам за себе си оръжията на фараона. Щеше ми се да кажа още нещо, да обясня какво изпитвам, но единственото, което успях да промълвя, беше: — Хм… да.
Зия успя да се усмихне сковано.
— Сейди е права… как точно го каза? Трогателно недодялан.
— Страхотно, няма що. Благодаря.
Над нас блесна светлина и на върха на пирамидата се отвори портал. За разлика от повечето други, този не представляваше пясъчна вихрушка. Светеше с морава светлина — вход право към Дуат.
Сейди се извърна към мен.
— Този е за нас. Хайде!
— Внимавай — каза Зия.
— Да — отвърнах. — Не ме бива много-много в това, но добре.
Докато се качвах с усилие към върха, Сейди придърпа Уолт и му пошушна нещо на ухото.
Той кимна мрачно.
— На всяка цена.
Още преди да съм попитал какво си говорят, Сейди погледна към Бес.
— Готов ли си?
— Аз ще ви настигна — обеща той. — Веднага щом прекарам Уолт и Зия през техния портал. Ще се срещнем на Реката на нощта, в Четвърти дом.
— В какъв Четвърти дом? — полюбопитствах.
— Ще видиш — обеща той. — А сега върви!
Погледнах още веднъж Зия и се запитах дали я виждам за последен път. После двамата със Сейди скочихме през вихрушката при моравата врата.
Дуат е странно място.
/_Сейди току-що ме нарече Капитан Очевидников, но какво толкова, заслужава си да го кажа._/
Теченията в света на духовете взаимодействат с мислите ти, дърпат те ту насам, ту натам, оформят онова, което виждаш, за да съответства на нещата, които знаеш. Затова, макар и да се бяхме прехвърлили на друго равнище в действителността, то наподобяваше кея на Темза под жилището на баба и дядо.
— Колко грубо! — отбеляза Сейди.
Разбирах я. Беше й трудно да се върне в Лондон след ужасното пътуване на рождения й ден. Освен това миналата Коледа бяхме поели първия път към Бруклин именно оттук. Бяхме слезли заедно с Еймъс по тези стъпала и се бяхме качили на вълшебната му лодка. По онова време още скърбях за загубата на татко, бях стъписан от баба и дядо, съгласили се да тръгнем с чичо, когото дори не помнех, и бях ужасен да поема с лодка към неизвестността. Сега всички тези чувства се надигнаха отново в мен, както винаги остри и болезнени.
Реката беше обвита в мъгла. Нямаше улични светлини, само зловещо сияние в небето. Очертанията на Лондон сякаш бяха течни: сгради, които плуваха, издигаха се и се топяха, сякаш не можеха да си намерят удобно място, на което да се закрепят.
Мъглата се вдигна от кея.
— Сейди — казах аз. — Виж!
В долния край на стъпалата се поклащаше закотвена лодка. Но не тази на Еймъс. А ладията на бога на Слънцето, точно какъвто ми се беше явила и във видението: Навремето царствен кораб с каюти и места за двайсет гребци, който обаче сега едвам се държеше на повърхността. Платното беше опърпано, греблата — счупени, такелажът — покрит с паяжини.
По средата на стъпалата стояха баба и дядо, които ни бяха препречили пътя.
— Пак тия — изръмжа Сейди. — Ела. — Тя тръгна право надолу по стъпалата и накрая двамата се изправихме лице в лице със светещите изображения на баба и дядо. — Чупката — тросна се сестра ми.
— Скъпа — отвърна с блеснали очи баба. — Бива ли такова нещо, да разговаряш така с мен!
— О, извинявай — рече Сейди. — На това място сигурно трябва да кажа: „Олеле, колко са ти големи зъбите“. Ти, Нехбет, не си ми никаква баба. А сега се разкарай от пътя ни!
Образът на баба затрепка. Пеньоарът й на цветя се превърна в наметало от мазни черни пера. Лицето й се сви на отпусната сбръчкана маска, косата й окапа почти цялата и тя стана почти толкова грозна, колкото и Бес.