Още щом стъпихме на лодката на бога на Слънцето, и Картър се набоде на треска.
— Защо си бос? — попитах.
— Да не би на мен да ми е хрумнало да ходя бос! — свъси се той, докато вадеше треската с размери на клечка за зъби. — Сигурно защото в древността са се сражавали боси. От потта и кръвта сандалите са ставали хлъзгави.
— Ами полата?
— Хайде да тръгваме, не искаш ли?
Оказа се, че е по-лесно да го кажеш, отколкото да го направиш.
Лодката се отлепи от кея, а после, на няколко метра надолу по течението, заседна в едно тресавище. Започнахме да се въртим в кръг.
— Мъничък въпрос — казах аз. — Разбираш ли изобщо от лодки?
— Не — призна си Картър.
Опърпаното платно вършеше работа точно колкото разкъсана хартиена кърпичка. Греблата или бяха счупени, или се влачеха безполезно във водата, пък и изглеждаха доста тежки. Не виждах как само двамата с брат ми ще направляваме лодка, предвидена за екипаж от двайсет души, колкото и спокойна да беше реката. Последния път, когато бяхме идвали в Дуат, пътуването приличаше по-скоро на разходка с влакче на ужасите.
— Ами светещите кълба светлина? — попитах аз. — Като екипажа ни на „Египетска царица“?
— Можеш ли да измагьосаш няколко такива?
— Виж го ти него! — промърморих. — Вместо да отговори, прехвърля трудните въпроси обратно към мен.
Огледах лодката с надеждата да зърна бутон, на който пише: НАТИСНИ ТУК ЗА СВЕТЕЩИ ГРЕБЦИ! Не видях нищо, което да върши работа. Знаех, че навремето шлепът на бога на Слънцето е бил с екипаж от светлинки. Бяха ми се явили във видението. Но как да ги призова?
Шатрата беше празна. Огнения престол го нямаше. На лодката беше тихо, чуваше се само как през пробойните по корпуса шурти вода. От въртенето вече ми се гадеше.
После ме връхлетя една ужасна мисъл. Десетина тънички гласчета започнаха да шушукат в черепа ми: „Изида. Заговорница. Отровителка. Предателка.“
Разбрах, че ми се гади не само заради водовъртежите по течението. Целият кораб пращаше към мен злобни мисли. Дъските под краката ми, перилата, греблата и такелажът — всичко по ладията на Ра ме мразеше, задето съм тук.
— Лодката не ме харесва, Картър — оповестих аз.
— Искаш да кажеш, че има вкус ли?
— Ха-ха. Не, искам да кажа, че е надушила Изида. Все пак именно тя е отровила Ра и го е принудила да замине в изгнание. Лодката помни.
— Ами… извини се или нещо такова.
— Ей, лодко — подхванах — чувствах се последна глупачка. — Извинявай за оная история с отровата. Но нали виждаш… аз не съм Изида. Аз съм Сейди Кейн.
„Предателка“, прошепнаха гласовете.
— Разбирам защо мислите така — признах си аз. — Сигурно ви мириша на „магията на Изида“, нали? Но честно ви казвам, отпратих Изида да си върви по живо, по здраво. Тя вече не живее тук. Ние с брат ми ще върнем Ра.
Лодката се разтресе. Десетината гласчета млъкнаха, сякаш за пръв път в своя безсмъртен живот бяха наистина стъписани. (Е, срещаха мен за пръв път, нали така?)
— Ще бъде хубаво, нали? — престраших се да продължа. — Ра ще бъде отново тук и както едно време ще си плава по реката. Тук сме, за да оправим нещата, но за да успеем, трябва да прекосим Домовете на нощта. Ако ни съдействате…
Блеснаха десетина светещи кълба. Закръжиха около мен като разлютен рояк пламтящи топки за тенис и бяха толкова нажежени, че се притесних да не ми прогорят новата рокля.
— Сейди! — предупреди ме Картър. — Те не изглеждат особено щастливи.
А се чудеше защо съм го нарекла Капитан Очевидников.
Постарах се да запазя спокойствие.
— Я кротувайте — казах сериозно на светлинките. — Става дума не за мен. А за Ра. Ако искате фараонът ви да се завърне, ще заемете местата си.
Мислех, че ще ме опекат като пиле на грил, но не се паникьосах. Бях обкръжена и всъщност нямах избор. Задействах магическите си способности и се постарах да подчиня светлинките на волята си — по същия начин, както бих могла да превърна някого в плъх или гущер.
„Ще помагате — заповядах им. — Ще си вършите покорно работата.“