Вътре в главата ми се чу едно ясно „ссссс“, което означаваше или че ми е прегорял някой мисловен бушон, или че светлинките са се подчинили.
Всички от екипажа се пръснаха. Заеха местата си, запретнаха се да опъват въжетата, да потягат платното, да гребат със здравите гребла и да наглеждат румпела.
Продъненият корпус простена и лодката насочи нос надолу по течението.
Картър въздъхна от облекчение.
— Браво на теб. Добре ли си?
Кимнах, но още ми се виеше свят. Не бях сигурна дали съм убедила клъбцата, или те просто протакаха и чакаха да си отмъстят. При всички положения не си умирах от щастие, че съм поверила съдбата ни в ръцете им.
Заплувахме в тъмното. Очертанията на Лондон се стопиха. Докато навлизахме все по-надълбоко в Дуат, усетих в стомаха си познатото чувство, все едно съм в свободно падане.
— Навлизаме във Втори дом — предположих.
Картър сграбчи мачтата, за да не изгуби равновесие.
— Имаш предвид онези Домове на нощта, за които спомена Бес ли? Всъщност какво представляват?
Почувствах се странно, задето обяснявам точно на брат си древноегипетските митове. Хрумна ми, че може би се заяжда, но той изглеждаше наистина озадачен.
— Нещо, което прочетох в Книгата на Ра — рекох аз. — Всеки час от нощта представлява „дом“. Трябва да минем през дванайсетте прага на реката, които олицетворяват дванайсетте нощни часа.
Картър се взря в мрака отпред.
— Щом сме във Втори дом, искаш да кажеш, че вече е минал един час, така ли? Не ми се стори толкова дълго.
Беше прав. Наистина не бяхме пътували дълго. Но пък нямах представа как тече времето в Дуат. Не беше задължително един Дом на нощта да съответства точно на един час за обикновените простосмъртни в горния свят.
Веднъж Анубис ми беше казал, че е прекарал в Земята на мъртвите пет хилядолетия, а още се чувствал тийнейджър, сякаш времето изобщо не отминавало.
Потреперих. Ами ако стигнехме другия край на Реката на нощта и установяхме, че са минали няколко епохи? Току-що бях навършила тринайсет години. Не бях готова да съм на хиляда и триста.
Съжалих и че съм си помислила за Анубис. Пипнах амулета shen на врата си. След всичко, случило се с Уолт, при мисълта за Анубис се чувствах, кой знае защо, някак гузна, но и малко развълнувана. Той може би щеше да ни помогне в пътуването. Може би, както беше направил последния път, когато бяхме идвали в Дуат, пак щеше да ме отведе на прикътано местенце, за да си поприказваме — на малко романтично гробище, на вечеря в кафене „Ковчега“…
„Не мисли за такива неща, Сейди — спрях се аз. — Съсредоточи се“
Извадих от чантата Книгата на Ра и отново прегледах набързо указанията. Вече ги бях чела няколко пъти, но те звучаха тайнствено и объркващо, почти като в учебник по математика. Свитъкът гъмжеше от понятия като „пръв от Хаоса“, „дъх в глината“, „нощно стадо“, „прероден в огън“, „Слънчевите селения“, „целувката на ножа“, „който залага на светлината“ и „последният скарабей“, повечето от които не ми говореха нищо.
Схванах, че докато минаваме през дванайсетте прага на реката, ще се наложи на три различни места да прочета трите части от Книгата на Ра — вероятно, за да върна към живот различните проявления на бога на Слънцето, а всяко от тези проявления ще ни изправи пред различно предизвикателство. Знаех, че ако се проваля, ако, докато чета заклинанията, се запъна дори с една дума, ще свърша по-зле и от Влад Меншиков. Тази мисъл ме хвърляше в ужас. Просто трябваше да вярвам, че когато му дойде времето, несвързаните думи в свитъка ще ми говорят нещо.
Реката потече по-бързо. Водата, просмукваща се в продънената лодка — също. Картър показа способностите си за бойни магии, като измагьоса една кофа и се запретна да изгребва водата, а аз се съсредоточих върху екипажа — да не вземе да си зареже работата. Колкото по-навътре в Дуат навлизахме, толкова повече се бунтуваха кълбетата светлина. Правеха ми напук и си спомняха колко много им се иска да ме направят на пепел.
Притеснително си е да плаваш по вълшебна река и гласовете вътре в главата ти само да нашепват: „Умри, предателко, умри“. Все си мислех, че ни следят. Обръщах се и ми се струваше, че съм зърнала върху черното пространство белезникаво петно — отражение от светкавица, после обаче решавах, че само ми се е привидяло. Още по-притеснителен беше мракът отпред — никакъв бряг, никакви пътеуказатели, никаква видимост. Екипажът можеше да завие и да се блъснем право в някой огромен камък или да попаднем в пастта на чудовище, и то най-неочаквано. Просто продължавахме да се носим през непрогледната пустош.