— Защо е толкова… никакво? — прошепнах аз.
Картър изпразни кофата през борда. Беше странна гледка: момче, облечено като фараон и с царската гега и млатило, изгребва вода от продънена лодка.
— Може би Домовете на нощта следват циклите в човешкия сън — предположи той.
— Какви цикли на човешкия сън?
— Мама ни разказваше за тях, преди да заспим. Не помниш ли?
Не помнех. Но бях едва шестгодишна, когато мама почина. Тя беше не само магьосница, но и учен и не виждаше нищо лошо преди сън да ни чете за законите на Нютон и периодичната таблица. Повечето от тези неща ми се бяха изпарили от главата, аз обаче исках да си ги спомня. Открай време се дразнех, че Картър помни мама много по-добре от мен.
— Сънят има няколко фази — обясни брат ми. — През първите няколко часа мозъкът е, кажи-речи, като в кома — наистина дълбок сън, почти без сънища. Може би точно заради това тази част на реката е толкова тъмна и безформена. После, по-късно през нощта, мозъкът преминава през така нареченото БДО — бързо движение на очите. Тогава сънуваме. Циклите се ускоряват и стават по-ярки. Нищо чудно Домовете на нощта също да са подредени така.
Стори ми се малко изсмукано от пръстите. Но пък мама все беше повтаряла, че наука и магия не се изключват взаимно. Наричаше ги два диалекта на един език. Веднъж Баст беше споменала, че реката в Дуат е с милион най-различни притоци и разклонения. И че при всяко пътуване географията се мени — според мислите на пътника. Ако формата на реката наистина се определяше от всички заспали умове по Земята, ако с напредването на нощта течението й ставаше по-живо и налудничаво, ни чакаше доста тежък път.
Накрая реката се стесни. От двете страни се появиха брегове: черен вулканичен пясък, който проблясваше на светлината на вълшебния екипаж. Застудя. Дъното на лодката заора в скали и пясъчни плитчини, от което тя протече още повече. Картър се отказа да гребе с кофата и извади от чантата восък. Опитахме заедно да запушим дупките, като повтаряхме заклинания за залепване, с които лодката да не се разпадне. Ако ми се намираше дъвка, щях да използвам и нея.
Не минахме покрай никакви табели: НАВЛИЗАТЕ В ТРЕТИЯ ДОМ, ОБСЛУЖВАНЕ — НА СЛЕДВАЩИЯ ИЗХОД, но определено се бяхме озовали в различен участък на реката. Времето се изнизваше притеснително бързо, а ние и досега не бяхме направили нищо.
— Може би първото предизвикателство е скуката — казах аз. — Кога ли ще се случи нещо?
Толкова ли си нямах друга работа, че да го казвам на глас! Точно пред нас от мрака изникна силует. Върху носа на кораба ни се опря ходило в сандал с размерите на водно легло и ни закова на едно място.
На всичкото отгоре ходилото не бе особено привлекателно. Определено беше мъжко. Палците бяха напръскани с кал, а ноктите бяха жълти, напукани и неизрязани. Каишките на кожените сандали бяха покрити с лишеи и раковинки. Накратко, ходилото изглеждаше и миришеше така, сякаш няколко хилядолетия бе стояло на същото място насред реката.
За беда то беше прикрепено към крак, който пък беше прикрепен към тяло. Великанът се наведе, за да ни огледа.
— Така значи, скучно ви е? — изтътна гласът му, но не враждебно. — Мога да ви убия, ако това ще помогне.
Беше с поличка като на Картър, с тази разлика, че от великанската можеха да се ушият десет корабни платна. Тялото му беше мускулесто, като на човек, и бе покрито с гъсти косми — не ти трябва козина, да ти се прииска да отвориш благотворителна фондация за коламаска за свръхкосмати мъже. Главата беше като на овен: бяла муцуна с месингова халка на носа и дълги извити рога, накичени с десетки бронзови звънчета. Очите му бяха раздалечени, със светещи червени ириси и отвесни резки вместо зеници. Сигурно си звучи страшничко, но човекът овен не ми се стори черен като дявола. Всъщност, кой знае защо, ми се виждаше много познат. Изглеждаше по-скоро тъжен, отколкото опасен, сякаш бе стоял на скалното островче насред реката толкова дълго, че е забравил защо е там.
/_Картър пита откога съм започнала да разбирам толкова от овни. Я млъквай, Картър._/
Честно ви казвам, наистина ми домъчня за мъжа овен. Очите му бяха пълни със самота. Не можех да повярвам, че ще ни направи нещо — докато не извади от пояса си два много големи ножа с остриета, извити като рогата му.