Помислих, че ме обвинява в изчервяване. После забелязах, че и той е червен. Цялата лодка беше окъпана в рубинена светлина. Обърнах се, за да погледна напред, и издадох гърлен звук почти като блеенето на Хнум.
— О, не — казах. — Пак ли това място!
Приблизително на стотина метра от нас тунелът извеждаше в огромна пещера. Познах разпрострялото се кипнало Огнено езеро, но първия път не го бях виждала от такъв ъгъл.
Набирахме скорост и се насочвахме към няколко бързея, които наподобяваха водна пързалка. След тях водата се превръщаше в огнен водопад, който се спускаше от около осемстотин метра право долу в езерото. Носехме се шеметно към бездната и беше изключено да спрем.
„Продължавайте нататък с лодката — шушукаше злорадо екипажът. — Продължавайте нататък с лодката!“
Разполагахме вероятно с по-малко от минута, но ми се стори повече. Когато се забавляваш, времето направо лети, но наистина пъпли, ако си се устремил главоломно към смъртта си.
— Трябва да обърнем! — каза Картър. — И да не е огън, няма да останем живи след такова падане! — Той се разкрещя на светещите кълбета: — Обръщайте! Гребете! SOS!
Щастливи, те не му обърнаха внимание.
Взрях се в пламъците, през които щяхме да се устремим към своята гибел, и в Огненото езеро долу. Зъзнех въпреки талазите горещина, които се плискаха по нас като змейов дъх. Дадох си сметка какво трябва да се случи.
— Прероден в огън — казах.
— Моля? — учуди се брат ми.
— Ред от Книгата на Ра. Не можем да обърнем. Трябва да минем оттук — право през езерото.
— Ти да не си полудяла? Ще изгорим!
Грабнах магическата чанта и Затърсих из нещата.
— Трябва да прекараме кораба през огъня. Това е било част от пътя на Слънцето, което всяка нощ се преражда, нали така? Ра е щял да постъпи точно така!
— Ра не е бил лесно възпламеним!
Сега вече водопадът беше само на двайсет метра. Ръцете ми трепереха, докато наливах в мастилницата туш. Ако никога не сте се опитвали да използвате калиграфска палитра, докато стоите на лодка, не е никак лесно.
— Какво правиш? — попита Картър. — Завещание ли ще пишеш?
Поех си дълбоко въздух и топнах в черния туш пръчицата за писане. Представих си нужните йероглифи. Съжалих, че Зия не е с нас. Не само защото в Кайро бяхме намерили общ език… /_О, стига си се цупил, Картър. Какво съм виновна аз, задето тя се е досетила, че ако има някой с блестящи заложби в семейството, то това е Сейди?_/ … а защото Зия разбираше от йероглифи за огън, каквито сега ни трябваха.
— Вдигни си косата — казах на брат си. — Трябва да ти нарисувам нещо на челото.
— Нямам намерение да отида на сигурна смърт с надпис СМОТАНЯК върху челото.
— Опитвам се да те спася. Побързай!
Той си махна косата. Нарисувах върху челото му йероглифите за „огън“ и „щит“ и брат ми тутакси лумна.
Знам — беше като сбъднат сън и едновременно като кошмар. Той заподскача и забълва много творчески ругатни, после обаче усети, че не го боли от огъня. Просто беше обвит от защитен обръч пламъци.
— Ама какво точно… — Очите му се разшириха. — Хвани се за нещо!
Лодката се катурна от ръба на водопада така стремително, че чак ми се повдигна. Драснах набързо йероглифите върху дланта си, но копието не беше добро. Около мен запукаха слаби пламъци. Уви, нямах време за по-красиво писане. Стиснах с все сила перилата точно когато се понесохме право надолу.
Странно колко много неща ти минават през ума, докато падаш към сигурна гибел. Отгоре Огненото езеро изглеждаше много красиво, като повърхността на Слънцето. Запитах се дали, когато паднем, ще ме заболи, или просто ще се изпарим. Докато се носехме стремглаво през пепелта и пушека, не се виждаше почти нищо, но ми се стори, че съзирам на около километър и половина-два познат остров — черния храм, където за пръв път бяхме срещнали Анубис. Запитах се дали ме вижда оттам и дали ще се втурне да ме спасява. Запитах се и дали има по-голяма вероятност да се спася, ако се изтласкам от лодката и падна като с бънджи, но не намерих смелост да го направя. Бях се вкопчила с все сила в перилата. Не бях сигурна дали вълшебният огнен щит ме предпазва, но бях плувнала в пот и бях убедена, че съм оставила в горния край на водопада гърлото и повечето си вътрешни органи.
Накрая се ударихме в дъното със звук, който прозвуча като „буууум“, само че по-силен.