Как да ви опиша какво е да цопнеш в езеро течен огън? Ами… то гореше. Но беше и мокро. Не смеех да си поема дъх. След миг колебание отворих очи. Единственото, което видях, бяха въртопи червени и жълти пламъци. Още бяхме под водата… или може би под огъня? Осъзнах две неща: нямаше да изгоря и да умра и лодката се движеше напред.
Не можех да повярвам, че кривите ми защитни йероглифи наистина са свършили работа. Докато лодката се плъзгаше по бързеите и водовъртежите, гласовете на екипажа нашепваха в ума ми — сега вече по-скоро радостно, отколкото ядосано: „Обновление. Нов живот. Нова светлина.“
Прозвуча ми обнадеждаващо, докато не схванах някои не толкова приятни факти. Още не можех да дишам. А тялото ми обичаше да диша. Освен това ставаше много по-горещо. Усещах как защитният йероглиф вече не ме пази и тушът ме пари по дланта. Пресегнах се слепешката и сграбчих ръка — както предположих, на Картър. Хванахме се един за друг и макар да не го виждах, ми беше по-спокойно, задето той е до мен. Може само да си въобразявах, но май не беше вече толкова горещо.
Преди много време Еймъс ни беше казал, че когато сме заедно, магическите ни способности се засилват просто защото сме един до друг. Надявах се и сега да е така. Постарах се да се свържа по телепатия с Картър и да го помоля да ми помогне да поддържам огнения щит.
Корабът продължаваше да се носи през пламъците. Стори ми се, че започваме да се изкачваме, но може би просто ми се искаше да е така. Пред очите ми притъмня. Белите дробове ме заболяха. Запитах се дали, ако глътна огън, накрая ще стана като Влад Меншиков.
Точно когато бях сигурна, че ще припадна, лодката се устреми нагоре и се показахме на повърхността.
Ахнах — и не само защото имах нужда от въздух. Бяхме акостирали на брега на кипналото езеро, пред голяма порта от варовик — приличаше на входа на древния храм, който бях виждала в Луксор. Още стисках ръката на Картър. Доколкото можех да преценя, и двамата бяхме добре.
Лодката пък беше повече от добре. Платното й сияеше бляскаво бяло, а в средата му грееше златният символ на Слънцето. Греблата бяха поправени и изглеждаха току-що лъснати. Корабчето беше боядисано наскоро с черна, златна и зелена лакова боя. Корпусът вече не пропускаше вода, а прокъсаната шатра бе заменена с красив павилион. Нямаше престол, нямаше го и Ра, но екипажът светеше ярко и весело, докато завързваше въжетата за пристана.
Не се сдържах. Прегърнах Картър и изхлипах.
— Добре ли си?
Смутен, той се издърпа и кимна. Йероглифа върху челото му вече го нямаше.
— Благодарение на теб — призна си той. — Къде…
— Слънчевите селения — каза познат глас.
По стълбите на пристана слезе Бес. Беше облечен в нова, още по-крещяща хавайска риза, а от кръста надолу беше само по бански, затова не мога да кажа, че е бил балсам за очите. Грееше от сила, понеже се беше завърнал в Дуат. Косата му беше станала по-тъмна и къдрава, а в лице изглеждаше няколко десетилетия по-млад.
— Бес! — възкликнах аз. — Защо се забави толкова? Уолт и Зия…
— Добре са — прекъсна ме той. — А и ви обещах да се срещнем в Четвърти дом. — Той посочи рязко с палец табелата, изсечена върху варовиковия свод. — Навремето се наричаше Дом за отдих. Явно са сменили името.
Надписът беше с йероглифи, но аз не се затрудних да го разбера.
— „Селище за хора в зряла възраст «Слънчеви селения» — прочетох. — Бивш Дом за отдих. С ново ръководство“. Какво точно…
— Да тръгваме — подкани Бес. — Докато не се е появил преследвачът ви.
— Какъв преследвач? — попита Картър.
Бес посочи горния край на огнения водопад, който вече беше на цял километър и половина-два. В началото не видях нищо. После сред червените пламъци се появи бяла ивица, сякаш в езерото се беше гмурнал човек в костюм на сладоледаджия. Явно онова бяло петно в мрака не ми се беше привидяло. Преследваха ни.
— Меншиков ли? — попитах. — Ама това… това…
— Това е лошата новина — отвърна Бес. — А сега да тръгваме. Трябва да намерим бога на Слънцето.
20.
На гости у отзивчивата хипопотамка
Болници. Класни стаи. Сега ще добавя още нещо към списъка си с най-нелюбими места: домове на старци.
Сигурно ще ви прозвучи странно, все пак бях живяла с баба и дядо. Но тук имам предвид старческите домове. Те са най-ужасни. Миришат чудовищно, на нещо средно между храна в стол, миещи препарати и пенсионери. Обитателите им (извинете, пациентите) винаги изглеждат ужасно нещастни. И домовете са с нелепо радостни имена, например „Слънчевите селения“. Представяте ли си, моля ви се.