Минахме през варовиковия вход и влязохме в голям открит вестибюл — египетската му разновидност. По редиците колони във всякакви цветове бяха закрепени железни поставки със запалени факли. Тук-там, в безплоден опит мястото да изглежда по-весело, бяха наредени саксии с палми и нацъфтели китайски рози. Големите прозорци гледаха към Огненото езеро — изгледът вероятно беше хубав, ако си падаш по сярата. Стените бяха изрисувани със сцени от египетския задгробен живот, виждаха се и написани с йероглифи девизи от рода на ЖИВОТЪТ ЗАПОЧВА НА 3000 ГОДИНИ!
Наоколо сновяха светещи клъбца — персонал, и shabti в бели медицински униформи, които носеха табли с лекарства и тикаха инвалидни колички. Пациентите обаче не се движеха много. Из помещението седяха десетина съсухрени старци в ленени болнични халати, които се взираха невиждащо в пространството. Имаше и такива, които обикаляха из стаята, като влачеха стойки на колелца с физиологичен разтвор. Всички бяха с гривни, върху които с йероглифи бяха написани имената им.
Някои приличаха на хора, но мнозина имаха глави на животни. На сгъваем метален стол седеше старец, подобен на жерав, който се клатеше напред-назад и току климаше към дъската за сенет на масичката. Една старица с прошарена лъвска грива пък кръжеше на инвалидна количка и мърмореше:
— Мяу, мяу.
Спаружен мъж със синкава кожа, не много по-висок от Бес, беше прегърнал една варовикова колона и плачеше тихо, сякаш уплашен, че колоната ей сега ще вземе да го зареже там.
С други думи, гледката си беше доста потискаща.
— Какво е това място? — попитах аз. — Всички тези богове ли са?
Картър явно беше не по-малко озадачен от мен. Бес изглеждаше така, сякаш му идеше да изскочи от кожата си.
— Всъщност не съм идвал тук никога — призна си той. — Чувал съм слухове, но… — Той преглътна, все едно току-що е лапнал супена лъжица фъстъчено масло. — Елате. Ще питаме медицинските сестри.
Бюрото представляваше гранитен полумесец с няколко телефона (въпреки че не си представях на кого толкова ще се обаждат от Дуат), компютър, множество дъсчици с прихванати към тях листове папирус и каменен диск с размерите на голяма чиния с триъгълна стрелка: слънчев часовник, което си изглеждаше странно, защото там слънце нямаше.
Зад бюрото с гръб към нас стоеше ниска едра жена, която проверяваше графика с имената и времето, в което трябва да се дават лекарства. Лъскавата й черна коса беше сплетена на дълга плитка с вид на прекалено голяма боброва опашка, а касинката й едвам се крепеше върху широката й глава.
Бяхме преполовили пътя до бюрото, когато Бес се вцепени.
— Тя е.
— Коя? — попита Картър.
— Лоша работа — пребледня джуджето. — Би трябвало да се досетя… Ужас! Ами сега… Налага се да отидете без мен.
Взрях се по-внимателно в медицинската сестра, която още беше с гръб към нас. Наистина си изглеждаше внушителна, с огромни месести ръце, с врат, по-дебел и от кръста ми, и с кожа със странен виолетов оттенък. Но не проумявах с какво чак толкова е стреснала Бес.
Обърнах се да го попитам, той обаче се беше спотаил зад най-близката саксия с цвете. То не беше чак толкова голямо, че да го скрие, и хавайската му риза със сигурност прозираше.
— Престани, Бес — казах.
— Шшшт! Аз съм невидим!
Картър въздъхна.
— Нямаме време за такива неща. Идвай, Сейди. — Той тръгна пръв към медицинската сестра. — Извинете — подвикна през бюрото.
Тя се обърна и аз извиках. Постарах се да не издавам стъписването си, но беше трудно, защото жената не беше жена, ами хипопотамка.
Не го казвам като неласкателно сравнение. Беше си съвсем истинска хипопотамка. Дългата й зурла беше във вид на преобърнато сърце, каквито раздават на Свети Валентин, с щръкнали косми, мънички ноздри и уста с два големи кучешки зъба отдолу. Очичките й бяха малки и приличаха на мъниста. Обрамчено с лъскавата черна коса, лицето й изглеждаше доста странно, но къде-къде по-необичайно беше тялото й. Жената беше с разкопчана бяла престилка и отдолу се виждаше горнище на бански, с което — как ли да се изразя по-сдържано — се беше опитала да поприкрие с мъничко плат прекалено много плът. Мораворозовият й корем беше невероятно издут, сякаш тя беше бременна в деветия месец.
— Какво обичате? — попита медицинската сестра.