— Не шатра — изпелтечи той. — Зебри.
Сейди се опита да го сграбчи за ръката, но той й се изплъзна и й се изплези. Накрая тя взе (без да пита, разбира се) фараонската гега от пояса ми и я размаха, както размахваме кокал пред куче.
— Искаш ли гегата, Ра? Хубава вкусна гега.
Ра се опита немощно да я отскубне от ръката й. Сейди се дръпна назад и накрая успя да го прилъже в шатрата. Веднага щом той стигна при празния подиум, около него се пръсна ярка светлина, която ме заслепи напълно.
— Виж, виж, Картър! — викна сестра ми.
— Де да можех!
Примигах, за да се махнат жълтите петна пред очите ми.
На подиума стоеше престол от разтопено злато, огнен трон с изрязани по него светещи бели йероглифи. Приличаше на онзи, който Сейди беше съгледала във видението си и беше описала, но в истинския живот беше най-прекрасният и страхотен от всички, които бях виждал. Клъбцата светлинка, от които се състоеше екипажът, се застрелкаха развълнувано, по-ярки отвсякога.
Ра май не забелязваше стола или той просто не го вълнуваше. Болничният му халат се беше превърнал в царска дреха със златна огърлица, самият той обаче пак имаше вид на съсухрен старец.
— Седни — покани го Сейди.
— Не искам пък — промърмори Ра.
— Почти цяло изречение — отбелязах аз. — Може би е добър знак?
— Зебри! — Ра грабна от Сейди гегата и закуцука по палубата с виковете: — Ухаааа! Ухаааа!
— Господарю Ра! — кресна Бес. — Внимавай!
Мина ми през ума да хвана бога на Слънцето, докато той не е паднал зад борда, но не знаех как ще го изтълкува екипажът. Точно тогава Ра реши вместо нас проблема. Блъсна се в мачтата и се свлече на палубата.
Всички се завтекохме към стария бог, той обаче явно беше само замаян. Заточи лиги и замърмори, докато го влачехме обратно към павилиона и го намествахме на престола. Беше си сложно, защото престолът беше нажежен сигурно до хиляда градуса, а аз не исках да се подпалвам (отново), Ра обаче явно не се притесняваше от горещината.
Отдръпнахме се и загледахме царя на боговете, който седеше сгърбен, похъркваше и държеше гегата така, сякаш е плюшено мече. Сложих върху коленете му и бойното млатило с надеждата, че точно то ще промени нещата — например ще му върне окончателно силата. Нямахме такъв късмет.
— Болни улулици — изпелтечи Ра.
— Вижте го — измърмори горчиво Сейди. — Славният Ра.
Подразнен, Бес я стрелна с поглед.
— Точно така, малката. Подигравай се. Ние, боговете, много обичаме обикновените простосмъртни да ни се присмиват.
Лицето на сестра ми омекна.
— Извинявай, Бес. Не исках да…
— Както и да е.
Той отиде с тежка стъпка на носа на лодката.
Сейди ме погледна умолително.
— Наистина не исках…
— Той просто не издържа на напрежението — успокоих я аз. — Като всички нас. Всичко ще бъде наред.
Сейди избърса сълзата, търкулнала се по бузата й.
— Скоро ще настъпи краят на света, ние сме хванати като в капан в Дуат, а ти смяташ, че всичко ще бъде наред, така ли?
— Ще видим татко. — Постарах се да го кажа, все едно съм убеден, макар да не беше така. „Един пълководец никога не проявява отчаяние“. — Той ще ни помогне.
Плавахме из Огненото езеро, докато то се стесни и пламтящото течение отново се превърна във вода. Сиянието на езерото помръкна зад нас. Реката стана по-бърза и аз разбрах, че сме навлезли в Петия дом.
Замислих се за татко и дали той наистина ще успее да ни помогне. От няколко месеца, кой знае защо, мълчеше. Сигурно не би трябвало да се изненадвам, защото той сега бе властелин на Подземния свят. Там долу вероятно нямаше добро покритие за мобилния му. Въпреки това обаче се притесних при мисълта, че ще ме види в мига на най-големия ми провал.
Реката беше тъмна, затова пък огненият престол беше толкова ярък, че човек почти не можеше да го гледа. Лодката ни хвърляше по бреговете меко сияние.
От сумрака отстрани на реката изникнаха призрачни села. Към бреговете се завтекоха залутани души — да погледат как минаваме. След толкова хилядолетия мрак бяха изумени, че виждат бога на Слънцето. Мнозина се опитваха да извикат от радост, но устата им не издаваха никакви звуци. Други протягаха ръце към Ра. Усмихнати, те се къпеха в топлата му светлина. Силуетите им като че ли придобиха плът. Цветовете се завърнаха по лицата и дрехите им. Душите започнаха да се сливат с тъмнината, но аз продължих да си представям признателните им лица и протегнатите ръце.