От това, кой знае защо, ми стана по-добре. Ако не друго, поне им бяхме показали Слънцето за последен път, преди Хаосът да разруши света.
Запитах се дали Еймъс и приятелите ни са още живи, дали отбраняват Бруклинската къща от взвода на Влад Меншиков и чакат да се появим. Прииска ми се да видя Зия още веднъж — поне да й се извиня, че съм я подвел.
Прекосихме бързо Пети и Шести дом, въпреки че не бях сигурен колко точно време е минало. Видяхме още призрачни села, плажове от кости, цели пещери от кости, където крилатите ba кръжаха объркани, блъскаха се в стените и се трупаха около лодката на цели рояци — точно като мушици около лампа на веранда. Спуснахме се по страшни бързеи, макар и екипажът от бляскави светлинки да ги преодоля така, че да изглежда лесно. От реката на няколко пъти се показваха чудовища с вид на змейове, но Бес им кресваше: „Ауу!“, след което те заскимтяваха и се потапяха под водата. Ра проспа всичко — току похъркваше върху огнения си престол.
Накрая реката стана по-бавна и широка. Водата вече беше гладка като разтопен шоколад. Лодката на Слънцето навлезе в поредната пещера — таванът й беше от ослепителни сини кристали, които отразяваха светлината на Ра — създаваше се впечатлението, че истинското Слънце прекосява яркосиньо Небе. По брега растяха блатни растения и палми. Полегатите зелени хълмове по-нататък бяха осеяни с уютни бели къщи. Над нас прелетя ято гъски. Във въздуха се носеше ухание като на жасмин и току-що опечен хляб. Цялото ми тяло се отпусна, както се чувстваш след дълъг преход, когато се прибираш и най-после се свличаш върху леглото.
— Иару — оповести Бес. Сега вече не изглеждаше толкова кисел. Угрижените бръчки по лицето му се бяха заличили. — Задгробният живот на Египет. Седми дом. Вие сигурно ще го наречете Рай.
— Не че се оплаквам — каза Сейди. — Тук е много по-хубаво, отколкото в Слънчевите селения, и най-сетне Надушвам прилична храна. Но какво означава това, че сме мъртви ли?
Бес поклати глава.
— Това си е част от обичайния нощен маршрут на Ра: вие сигурно ще кажете, че е спирал тук, за да презареди батериите. Гостувал е малко на домакина си, хапвал е, пийвал е и си е почивал преди последния отрязък от пътуването, който е бил най-опасният.
— Какъв домакин? — попитах аз, въпреки че бях почти сигурен кого има предвид Бес.
Лодката зави към пристан, където стояха и ни чакаха един мъж и една жена. Татко беше в обичайния си кафяв костюм. Лъскавата му кожа беше със синкав оттенък. Мама беше в трепкаща призрачнобяла рокля, краката й не докосваха земята.
— Разбира се — каза Бес. — Това е Домът на Озирис.
— Сейди, Картър! — възкликна татко и ни притисна в обятията си, сякаш бяхме мънички деца, но и двамата не възразихме.
Почувствах го като човек от кръв и плът — приличаше толкова много на баща ни отпреди време, че трябваше да впрегна цялата си воля, за да не се разрева. Козята му брадичка беше старателно подравнена. Голата му глава лъщеше. Дори одеколонът му си миришеше както някога: едва доловимо на кехлибар.
Той ни отдалечи на една ръка разстояние, за да ни огледа с блеснали очи. Бях на път да повярвам, че си е обикновен простосмъртен, но се взрях по-внимателно и видях под външния му вид друг пласт, наподобяващ мътно изображение: мъж със синя кожа в бяла дреха и с корона на фараон. На врата му висеше амулетът djed, символ на Озирис.
— Татко — подхванах аз. — Ние се провалихме.
— Шшшт — спря ме той. — Не говори за тези неща. Сега е време за почивка и обновление.
Мама се усмихна.
— Следим как напредвате. И двамата проявихте смелост.
Да видя нея, ми беше още по-тежко и от това да видя татко. Не можех да я прегърна, защото тя не беше от плът, а когато ме докосна по лицето, изпитах чувството, че допирът й не е нищо друго освен топъл ветрец. Изглеждаше точно както я помнех — с руса коса, падаща свободно по раменете, със сини очи, изпълнени с живот, сега обаче тя беше само дух. Бялата й рокля сякаш бе изтъкана от мъгла. Погледнех ли право в нея, мама като че ли се разтваряше в светлината, струяща откъм лодката на Слънцето.
— Много се гордея с вас двамата — рече тя. — Елате, приготвили сме угощение.
Бях зашеметен, когато стъпихме на брега. Бес се нагърби със задължението да пренесе бога на Слънцето, който, след като си беше фраснал главата в мачтата и си бе подремнал, изглеждаше в добро настроение. Ра се усмихна с беззъба уста на всички и заяви: