— О, прекрасно. Угощение? Зебри?
Призрачната прислуга в древноегипетско облекло ни поведе към павилион на открито, отстрани на който имаше статуи в естествен ръст на богове. Минахме по мостче над ров, където беше пълно с крокодили албиноси, и покрай тях се сетих за Филип Македонски и какво се случва в Бруклинската къща.
После влязох в павилиона и зяпнах от учудване.
Дългата махагонова маса — някогашната ни маса от къщата в Лос Анджелис, беше отрупана с какво ли не. Видях рязката, която бях дялнал върху дървото с първото си сгъваемо ножче — единствения път, когато си спомням татко наистина да ми се е ядосал. Столовете бяха от неръждаема стомана и с кожена тапицерия, точно каквито ги помнех, и когато погледнах навън, всичко затрепка и се задвижи напред-назад: появяваха се ту тревистите хълмове и проблясващото синьо небе на задгробния живот, ту белите стени и огромните прозорци в старата ни къща.
— О! — ахна тихо Сейди.
Беше вперила очи в средата на масата. Сред големите чинии с пица, купите с поръсени със захар ягоди и какви ли не още вкуснотии се виждаше синьо-бяла сладоледена торта, съвсем същата като онази, която бяхме взривили на шестия рожден ден на сестра ми.
— Дано нямате нищо против — каза мама. — Помислих си — колко жалко, че така и не я опитахте. Честит рожден ден, Сейди.
— Заповядайте, седнете! — покани ни татко с разперени ръце. — Бес, стари ми друже, нали ще сложиш Ра на челно място?
Понечих да седна на стола най-далеч от Ра, защото не исках да ме олигави, докато дъвче, но мама ме спря:
— О, не там, скъпи. Седни до мен. Този стол е за… друг гост.
Изрече последните две думи така, сякаш оставяха горчив вкус в устата й.
Огледах масата. Имаше седем стола, а ние бяхме само шестима.
— Кой още ще дойде?
— Анубис ли? — попита обнадеждена Сейди.
Татко прихна.
— Не Анубис, макар и да съм сигурен, че стига да можеше, щеше да бъде тук.
Сейди се смъкна на стола, сякаш я бяха изпразнили от въздух. /_Да, Сейди, толкова очевидно беше._/
— В такъв случай къде е този гост? — попита тя.
Татко се поколеба за миг, достатъчен, за да доловя притеснението му.
— Няма го. Хайде да хапнем, искате ли?
Седнах и поех от призрака сервитьор резен от тортата. Сигурно ще си помислите, че изобщо не ми се е ядяло — все пак скоро щеше да настъпи краят на света, а ние се бяхме провалили и сега седяхме в Земята на мъртвите на маса от моето минало, с призрака на мама до мен, а баща ми беше с цвят на боровинки. Но стомахът ми нехаеше за тези неща. Показа ми, че още съм жив и се нуждая от храна. Тортата беше шоколадова със сметанов сладолед. Беше страхотна на вкус. Още преди да съм се усетил, ометох парчето и започнах да си слагам в чинията от пицата с наденица. Статуите на боговете отзад: Хор, Изида, Тот, Себек, стояха като безмълвни стражи, докато се хранехме. Извън павилиона селенията на Иару се бяха разпрострели докъдето поглед стига, сякаш пещерата беше безкрайна: зелени хълмове и поляни, стада угоен добитък, засети с жито ниви, овощни градини, пълни с фурми. Мочурищата бяха прорязани от потоци, които образуваха плетеница от островчета — точно като по делтата на Нил, — с живописни селца за блажените мъртви. По реката плаваха платноходи.
— Ето как изглежда всичко тук за древните египтяни — обясни татко, сякаш разчел мислите ми. — Но всяка душа вижда Иару малко различно.
— Както аз виждам къщата ни в Лос Анджелис ли? — попитах аз. — И цялото ни семейство, което отново се е събрало около масата? Това истинско ли е?
Очите на татко се натъжиха както едно време, когато го питах за смъртта на мама.
— Тортата за рождения ден е хубава, нали? — попита той. — Момиченцето ми на тринайсет години! Не мога да повярвам…
Сейди бутна чинията си от масата. Тя се натроши на каменния под.
— Не е ли все едно? — извика сестра ми. — Тъпият слънчев часовник… гадната порта… провалихме се!
Тя захлупи лице върху ръцете си и се разрида.
— Сейди! — Мама се надвеси над нея като приятелски настроен облак мъгла. — Всичко е наред.
— Шоколадов зефир — точно като луна — притече се на помощ Ра, който си беше направил около устата брада от размазаната глазура на тортата.
Тръгна да се свлича от стола и Бес го намести обратно.
— Сейди е права — намесих се и аз. — Ра е в по-лошо състояние, отколкото си представяхме. И да успеем да го върнем в света на простосмъртните, той никога няма да разгроми Апоп… освен ако Апоп не си умре от смях.