Татко се свъси.
— Въпреки това, Картър, той пак си е Ра, фараон на боговете. Проявявай известно уважение.
— Не обичам балончета! — заяви Ра и замахна да удари светещото клъбце — слугата, който се опитваше да му избърше устата.
— Помниш ли ме, господарю Ра? — попита татко. — Аз съм Озирис. Навремето спираше да похапнеш на трапезата ми и да си починеш всяка нощ, преди да продължиш пътуването си към зората. Помниш ли?
— Искам улулица — заяви Ра.
Сестра ми удари с длан по масата.
— Какво изобщо означава това?
Бес загреба с шепа от някакви нещица с шоколадово покритие — притесних се, че май са скакалци — и ги метна в устата си.
— Не сме приключили с Книгата на Ра. Трябва да намерим Хепри.
Татко погали козята си брадичка.
— Да, богът на скарабеите, проявлението на Ра като изгряващо Слънце. Ако намерите Хепри, Ра може би ще се прероди докрай. Но се налага да минете през портата на Осми дом.
— Която е затворена — напомних аз. — Май трябва да обърнем хода на времето.
Бес спря да дъвче скакалците. Очите му се разшириха, сякаш той току-що е получил откровение. Погледна невярващо баща ми.
— Него ли си поканил? Него?
Взрях се в татко, но той не пожела да ме погледне в очите.
— Какво, татко? — попитах настойчиво. — Има начин да се мине през портата ли? Да ни телепортираш от другата страна?
— Де да можех, Картър. Но трябва да продължите нататък. Това е част от прераждането на Ра. Не мога да се намеся. Ала си прав: трябва ви още време. Би могло да има начин, въпреки че не бих го предложил никога, ако залогът не беше толкова голям…
— Опасно е — предупреди мама. — Според мен е прекалено опасно.
— Кое е прекалено опасно? — намеси се и Сейди.
— Предполагам, че аз — каза някой зад мен.
Обърнах се и видях мъж, който стоеше с ръце върху облегалката на стола ми. Или се беше приближил внезапно и не го бях чул, или се бе появил направо от въздуха.
Изглеждаше някъде на двайсетина години, беше слаб, висок и доста красив. Лицето му беше точно като на човек, само ирисите му бяха сребърни. Главата му беше обръсната, ако не броим лъскавата черна опашка отстрани, каквито навремето са носели младежите в Древен Египет. Сребристият му костюм явно беше шит по мярка в Италия (знам го, защото Еймъс и татко обръщаха наистина голямо внимание на костюмите). Платът трептеше като странна смесица от коприна и алуминиево фолио. Ризата му беше черна, без яка, на врата му бяха накачени няколко килограма платинени верижки. Най-големият амулет представляваше сребърен полумесец. Забарабанеше ли с пръсти по облегалката на стола ми, пръстените и платиненият му ролекс проблясваха. Ако го бях видял в света на простосмъртните, сигурно щях да реша, че е млад милионер, собственик на казино, от коренното население на Америка. Но тук, в Дуат, с този амулет във вид на полумесец на врата…
— Шоколадов зефир във вид на луна — викна пресипнало и радостно Ра.
— Ти си Хонсу — предположих. — Богът на Луната.
Младежът ме озари с вълча усмивка и ме изгледа така, сякаш съм вкусно мезе.
— На вашите услуги — рече той. — Искате ли да изиграем една игра?
— Не може да бъде — ти! — изръмжа Бес.
Хонсу разпери ръце като за голяма прегръдка.
— Бес, стари ми друже! Как си?
— Не ме стародружеросвай, мошеник такъв.
— Засегнат съм. — Хонсу седна от дясната ми страна и се наведе съзаклятнически към мен. — Преди цяла вечност клетият Бес игра с мен на комар. Искаше да спечели повечко време с Баст. Заложи няколко педи от ръста си. Опасявам се, че загуби.
— Не се е случило нищо такова! — ревна с цяло гърло Бес.
— Господа — каза татко с най-строгия си бащински тон. — И двамата сте гости на моята трапеза. Няма да допусна караници.
— Точно така, Озирис — озари го с усмивка Хонсу. — За мен е чест да бъда тук. Ето ги и прочутите ти деца! Прекрасно! Готови ли сте да играем, малките?
— Те, Джулиъс, не осъзнават рисковете — възрази мама. — Не можем да допуснем да го направят.
— Я чакайте — прекъсна ги Сейди. — Какво по-точно „да правим“?
Хонсу щракна с пръсти и всичката храна по масата изчезна, а на нейно място се появи бляскава сребърна дъска за сенет.