Опитах се да измисля нещо, което да кажа, нещо, което да спре всичко това, но Бес заяви:
— Готов съм.
Хонсу затвори очи и си пое дълбоко въздух, сякаш се наслаждаваше на свеж планински въздух. Очертанията на Бес трепнаха. Той се разпадна на съединени едно с друго, бързо сменящи се светлинни изображения: трупа джуджета, които танцуват в светлината на огъня в храм, тълпа египтяни, които, качили на раменете си Бес и Баст, празнуват по време на тържества, Бес и Таурт, които, облечени в тоги, ядат в римска вила грозде и се смеят заедно на канапе, Бес, който, издокаран като Джордж Вашингтон — с напудрена перука и копринен костюм, — прави цигански колела пред английски войници в червени куртки…
След като силуетът му се стопи, се занизаха по-скорошни трепкащи образи: Бес в шофьорска униформа и с надпис КЕЙН, Бес, който ни изважда от лимузината, потънала в Средиземно море, Бес, който, след като ме отровиха в Александрия, ми прави магия и отчаяно се мъчи да ме спаси, ние двамата с Бес — седим отзад в бедуинския пикап, похапваме заедно ярешко и пием вода с дъх на вазелин, докато пътуваме по брега на Нил. Последният му спомен: две деца — ние със Сейди, които го гледат с обич и загриженост. После изображението избледня и Бес изчезна. Вече я нямаше дори хавайската му риза.
— Взе му всичко! — креснах аз. — Тялото, всичко. Не сме се разбирали така!
Хонсу отвори очи и въздъхна тежко.
— Стана прекрасно! — Усмихна ни се, сякаш не се е случило нищо. — Мисля, че е ваш ред.
Сребърните му очи бяха студени и лъскави и аз изпитах чувството, че докато съм жив, няма да ми е приятно да гледам Луната.
Не знам защо, дали от гняв, дали заради стратегията на Бес или просто ни провървя, но ние със сестра ми разгромихме с лекота Хонсу. При първа възможност му бутахме пуловете. След пет минути и последният ни пул вече беше извън дъската.
Хонсу разпери ръце.
— Браво на вас! Получавате три часа. Ако побързате, ще успеете да минете през портата на Осми дом.
— Мразя те — заяви Сейди. Това беше първото, което каза, откакто Бес беше изчезнал. — Ти си студен, пресметлив, ужасен…
— И точно такъв, какъвто ви трябвам. — Хонсу си свали платинения часовник и върна назад времето: един, два, три часа. Статуите на боговете около нас трепнаха и подскочиха, сякаш светът е обърнат наопаки. — Нима искате да пропилеете часовете, които спечелихте с толкова труд, в това да се оплаквате? — каза Хонсу. — Или искате да спасите този клет стар глупак, водещ се за цар?
— Зебри? — промърмори обнадежден Ра.
— Къде са майка и татко? — попитах аз. — Нека поне се сбогуваме.
Хонсу поклати глава.
— Времето е безценно, Картър Кейн. Би трябвало вече да си усвоил този урок. Най-добре да ви пратя да си продължите по живо, по здраво нататък, но ако някога решите да поиграете на комар още веднъж с мен — за секунди, часове и дори дни, — само ми кажете. Представихте се добре.
Вече не издържах. Стрелнах се към бога на Луната Хонсу, но той беше изчезнал. Целият павилион се стопи и ние със Сейди се озовахме на пристана, в лодката на Слънцето и се понесохме с нея по тъмната река. Около нас кръжаха блещукащите светлинки на екипажа, които натискаха греблата и опъваха платното. Ра седеше на огнения си престол и си играеше с гегата и млатилото, сякаш бяха кукли, които провеждат въображаем разговор.
От мрака пред нас изникнаха две огромни каменни порти с изсечени в тях осем грамадни змии — по четири от двете страни. Портите се затваряха бавно, но лодката на Слънцето се провря през тях точно навреме и ние навлязохме в Осми дом.
Трябва да призная, че Домът на предизвикателствата не изглеждаше особено предизвикателен. Да, сражавахме се с чудовища. От реката се надигнаха змии. Появиха се демони. Кораби, пълни с призраци, се опитаха да ни обкръжат. Унищожихме ги всички до последния. Бях толкова разгневен, толкова опустошен, задето сме изгубили Бес, че виждах във всяка опасност бога Хонсу. Нашите противници нямаха никакъв шанс.
Сейди направи магии, каквито и не подозирах, че владее. Призова ледена градушка, която вероятно съответстваше на чувствата й, и ние оставихме след себе си няколко айсберга с демони, замръзнали вътре в тях. После сестра ми превърна цял кораб призраци пирати в кукли с огромни глави като на Хонсу, после с мъничък ядрен взрив ги направи на пара. През това време Ра си играеше щастлив с куклите си, а клъбцата светлина — прислужниците, прехвърчаха развълнувани из палубата, явно усетили, че пътуването ни достига решителна фаза. Прекосихме като в мъгла Девети, Десети и Единайсети дом. От време на време чувах във водата отзад плисък като от гребло на друга лодка. Обръщах се да проверя дали случайно Меншиков не е отново по петите ни, но не виждах нищо. И да ни следваше нещо, то бе достатъчно разумно, че да не се показва.