Минахме под нисък свод, изсечен от камък така, че да прилича на богинята Нут, която бе разпростряла закрилнически осеяните си със звезди ръце и се усмихваше гостоприемно. Останах с впечатлението, че навлизаме в Дванайсети дом, последната част от Дуат, преди да се изправим пред новия изгрев.
Надявах се в съвсем буквален смисъл да зърна светлинка в края на тунела, но вместо това пътуването ни бе осуетено. Виждах откъде би трябвало да минава реката. Тунелът продължаваше нататък и криволичеше бавно, за да излезе от Дуат. Дори долових миризмата на свеж въздух — уханието на света на простосмъртните. Но в другия край на тунела имаше не вода, а кално поле. Реката пред нас се спускаше в огромен трап, в дупка в земята, която сякаш беше оставена от астероид и в която се стичаше водата. Ние се носехме с шеметна бързина към ръба на бездната.
— Можем да скочим — предложи Сейди. — Да изоставим кораба…
Но ми се струва, че стигнахме до еднакво заключение. Не можехме без лодката на Слънцето. Не можехме без Ра. Налагаше се да следваме течението на реката, където и да ни водеше тя.
— Това е капан — отсъди сестра ми. — Заложил го е Апоп.
— Знам — потвърдих. — Хайде да идем и да му кажем, че не ни харесва какво е забъркал.
И двамата се вкопчихме в мачтата, защото корабът тръгна да пада във водовъртежа.
Имах усещането, че падаме цяла вечност. Нали знаете как се чувства човек, когато се гмурне на дъното на дълбок басейн и носът и ушите му сякаш ще се пръснат, а очите му ще изскочат от главата? Представете си това чувство, само че стократно по-силно. Потъвахме в Дуат на дълбочини, каквито не бяхме достигали — на каквито не би трябвало да ходи никой простосмъртен. Молекулите в тялото ми сякаш се нажежаваха и се движеха със скорост, при каквато нищо чудно и да се разлетят коя накъдето види.
Не се разбихме. Не усетихме дъното. Лодката просто смени посоката, сякаш долу се бе превърнало във встрани, и навлязохме в пещера, озарена от ослепителна червена светлина. Магическото налягане беше толкова голямо, че ушите ми запищяха. Повдигна ми се, мислите ми се размътиха, въпреки това обаче познах брега отпред: плаж от милиони мъртви обвивки от скарабеи, които мърдаха и се надигаха, сякаш отдолу се опитваше да излезе някаква сила, огромна змия. Десетки демони копаеха с лопати из мъртвите скарабеи. И на брега стоеше и търпеливо ни чакаше Влад Меншиков с овъглени пушещи дрехи и с жезъл, озарен от зелена светлина.
— Добре дошли, деца — провикна се той през водата. — Насам, насам! Елате да посрещнем заедно края на света.
22.
Приятели на най-странни места
Меншиков изглеждаше така, сякаш е плувал без предпазен щит в Огненото езеро. От къдравата му бяла коса беше останала само почерняла четина. Белият му костюм беше посивял, разкъсан и осеян с дупки от прогорено. Цялото му лице беше на мехури, така че разранените му очи си изглеждаха съвсем на място. Както би се изразил Бес, Меншиков се беше издокарал с грозната си премяна.
При спомена за Бес се ядосах. Влад Меншиков беше виновен за всичко, което бяхме преживели, за всичко, което бяхме загубили.
Лодката на Слънцето се разклати и спря на плажа с обвивките от скарабеи.
Ра изпелтечи:
— Здрастииии!
Изправи се с усилие на крака. Тръгна да гони по палубата синьо клъбце — един от слугите, — сякаш то беше красива пеперуда.
Демоните хвърлиха лопатите и се струпаха на брега. Спогледаха се неуверено, явно се питаха дали това не е някакъв подъл номер. Със сигурност този едвам кретащ стар глупак не можеше да бъде богът на Слънцето.
— Прекрасно — подхвана Меншиков. — Все пак водите Ра.
Трябваше да мине малко време, докато разбера какво е различното в гласа му. Вече го нямаше задъханото дишане. Руснакът говореше с гърлен красив баритон.
— Притеснявах се — продължи той. — Забавихте се много в Четвърти дом и си помислих, че няма да можете да се измъкнете оттам цяла нощ. Можехме да освободим Апоп и без вас, разбира се, но щеше да бъде доста неудобно после да ви гоним. Така е много по-добре. Щом се събуди, господарят Апоп ще бъде гладен. Ще остане изключително доволен, че сте му донесли закуска.