— Човек, приютил в себе си бог… — След като схванах какво има предвид той, за малко да изгубя власт над новата си великанска форма. — Ти, Меншиков, се шегуваш, спри се, докато не е станало късно.
— И да умра? — попита той.
Някой каза зад мен:
— Има и по-страшни неща от смъртта, Владимире.
Обърнах се и видях, че към брега се плъзга втора лодка — мъничък сив скиф с едно-единствено вълшебно весло, което си гребеше самичко. Върху носа на лодката беше нарисувано Окото на Хор и в нея имаше само един пътник — Главният лектор Мишел Дежарден. Сега косата и брадата му бяха бели като сняг. От светлата му дреха се носеха светещи йероглифи, които образуваха след него шлейф от божествени думи.
Дежарден стъпи на брега.
— Ти, стари ми приятелю, си играеш с нещо, много по-страшно от смъртта. Моли се да те убия, преди да си успял.
От всички странни неща, които се случиха онази нощ, най-странното определено беше, че Дежарден излезе напред, за да се сражава на наша страна.
Той мина между великанския ми воин сокол и свръхогромната каня на Сейди, сякаш те не са нищо особено, и заби жезъла си в мъртвите скарабеи.
— Предай се, Владимире.
Меншиков се засмя.
— Поглеждал ли си се наскоро, господарю? От месеци проклятията ми ти пият силите, а ти дори не забеляза. Сега вече си на косъм от смъртта. Аз съм най-могъщият магьосник на Земята.
Дежарден наистина не изглеждаше добре. Лицето му беше изпито и сбръчкано почти като на бога на Слънцето. Но сега облакът йероглифи около него изглеждаше по-могъщ. Очите му пламтяха напрегнато, точно както преди месеци в щат Ню Мексико, където той се беше сражавал срещу нас по улиците на Лас Крусес и се беше зарекъл да ни унищожи. Дежарден направи още една крачка напред и тълпата демони се дръпна. Сигурно бяха разпознали леопардовото наметало около раменете му като знак за могъщество.
— Провалял съм се в много неща — призна Главният лектор. — Но този път няма да го допусна. Няма да позволя да унищожиш Дома на живота.
— Дома ли? — попита вече с писклив глас руснакът. — Той е мъртъв от векове. Трябваше да се разпусне още след краха на Египет. — Меншиков изрита сухите скарабеи. — В Дома има живот точно колкото в тези кухи обвивки. Събуди се, Мишел! Египет вече го няма, той се е превърнал в безсмислена древна история. Време е светът да бъде унищожен и да се започне наново. Хаосът побеждава винаги.
— Невинаги — възрази Дежарден и се обърна към Сейди. — Започвай заклинанието. А аз ще се заема с този негодник.
Земята под краката ни се размърда и затрепери — Апоп се опитваше да се надигне.
— Първо помислете, деца — предупреди Меншиков. — Каквото и да правите, краят на света ще настъпи. Обикновените простосмъртни не могат да си тръгнат живи от тази пещера, вие двамата обаче сте божества. Слейте се отново с Хор и Изида, обещайте да служите на Апоп и ще доживеете утрото. Дежарден винаги ви е бил враг. Съсечете го вместо мен и поднесете трупа му в дар на Апоп! Обещавам и на двама ви почетни длъжности в един нов свят, управляван от Хаоса и неограничаван от никакви правила. Мога дори да ви кажа тайната на проклятието, тегнещо над Уолт Стоун.
Той се усмихна на Сейди, която се беше вцепенила от изумление.
— Да, момичето ми. Наистина я знам. Лекът се предава от поколение на поколение между жреците на Амон-Ра. Убийте Дежарден, присъединете се към Апоп и момчето, което обичаш, ще бъде пощадено.
Ще бъда откровен. Думите му бяха убедителни. Можех да си представя един нов свят, където всичко е възможно, където не важат закони — дори законите на физиката, и ние можем да бъдем каквито си поискаме.
Хаосът е нетърпелив. Произволен е. И преди всичко е себичен. Руши всичко в името на промяната, подхранва сам постоянния си глад. Но Хаосът може да бъде и привлекателен. Изкушава те да вярваш, че не е важно нищо друго освен желанията ти. А аз искам толкова много неща. Възстановеният глас на Меншиков беше напевен и уверен, точно като гласа на Еймъс, когато той прилагаше магия, за да убеди обикновените простосмъртни.
Точно там беше проблемът. Обещанието на Меншиков беше капан. Думите му дори не бяха негови. Той ги изричаше насила. Очите му шареха, сякаш руснакът четеше от аутокю. Изразяваше волята на Апоп, но след като приключи, ме погледна в очите и за миг аз видях истинските му мисли: изтерзана молба, която Меншиков щеше да изкрещи, ако имаше власт над собствената си уста: „Убий ме още сега. Моля те!“.