— Скарабея ли искаш, Апоп? — попита сестра ми с глас, пълен с омраза. — Тогава ела и си го вземи, гнусен…
Тя нарече Апоп с думи, толкова гадни, че баба сигурно щеше да й мие цяла година устата със сапун. /_А, не, Сейди, няма да ги повторя пред микрофона._/
Меншиков пристъпи към нея. Взех една от лопатите, изпуснати от демоните. Грамадната каня на Сейди политна към руснака с нокти, готови за удар, той обаче махна с ръка, все едно гонеше муха. Чудовищната птица се разпадна на облак пера.
— Приемаш ли ме за бог? — ревна Меншиков.
Докато той беше насочил цялото си внимание към Сейди, аз се промъкнах откъм гръб и се постарах да се доближа възможно най-много, което не е никак лесно, ако си мъж птица с ръст четири и половина метра.
— Аз съм самият Хаос! — кресна Меншиков. — Ще ти изтръгна костите една по една, ще разтворя душата ти и ще те пратя обратно при първичната пихтия, откъдето си дошла. А сега ми дай скарабея!
— Примамливо — отвърна Сейди. — Ти, Картър, какво мислиш?
Меншиков усети твърде късно капана. Спуснах се напред и го фраснах с лопатата по главата. Руснакът се свлече на земята. Натиках го в пясъка, после се изправих и го настъпих — да го заровя по-надълбоко. После Сейди посочи могилката и изрече думата за „огън“. Пясъкът се стопи, а сетне се втвърди на къс стъкло с размерите на ковчег.
Идеше ми да се изплюя отгоре, но не бях сигурен дали ще успея с човката на сокол.
Оцелелите демони постъпиха разумно. Ужасени, те се разбягаха кой накъдето види. Няколко скочиха в реката и се оставиха да се разтопят, което наистина ни спести много време.
— Не беше чак толкова трудно — заяви Сейди, макар и да виждах, че енергията на Хаоса започва да изтощава и нея.
Не бе изглеждала толкова зле дори когато беше на пет годинки и се разболя от пневмония.
— Побързай — подканих. Адреналинът ми спадаше бързо. Аватарът ми вече имаше чувството, че е притиснат от тегло най-малко още четвърт тон. — Занеси скарабея на Ра.
Тя кимна и се затича към лодката на Слънцето, но беше стигнала едва до средата на пътя, когато стъкленият гроб на Меншиков се пръсна на парчета.
Със заклинанието ha-di Сейди правеше най-мощната магия за взрив, която съм виждал някога. Тази експлозия бе около петдесет пъти по-силна.
Събори ме взривна вълна от пясък и парчета стъкло, които се посипаха по аватара ми. Върнах се в обичайното си тяло и заслепен, измъчван от болка, запълзях, за да се отдалеча от присмехулния глас на Апоп.
— Къде отиде, Сейди Кейн? — провикна се той гърлено като топовен изстрел. — Къде е лошото момиченце с моя скарабей?
Примигах, за да махна пясъка от очите си. Влад Меншиков — не, можеше и да прилича на Влад, но сега това беше Апоп, — беше петнайсетина метра и обикаляше по ръба на кратера, който беше направил на плажа. Или не ме виждаше, или ме мислеше за умрял. Търсеше сестра ми, а нея я нямаше никъде. Взривът явно я беше погребал под пясъка, че и по-лошо.
На гърлото ми заседна буца. Исках да се изправя и да се заема с Апоп, но тялото ми беше сковано. Магията ми беше съвсем слаба. С мощта си Хаосът пиеше жизнените ми сили. Имах чувството, че само от близостта си с Апоп се разпадам целият заедно с мозъка, ДНК, всичко, което ме правеше Картър Кейн.
Накрая Апоп разпери ръце.
— Както и да е. После ще изровя тялото ти. Първо ще се заема със стареца.
За миг реших, че говори за Дежарден, който още лежеше безжизнен върху счупените перила, но след като се качи на лодката, Апоп подмина Главния лектор и се приближи до огнения престол.
— Здравей, Ра — поздрави мило. — Отдавна не сме се виждали.
Иззад престола му отговори немощен глас:
— Не мога да играя. Върви си.
— Искаш ли да те почерпя? — попита Апоп. — Навремето си играехме толкова хубаво. Нощ след нощ се опитвахме да се убием ти мен и аз теб. Не помниш ли?
Олисялата глава на Ра се подаде над престола.
— С какво ще ме почерпиш?
— Искаш ли пълнена фурма? — Апоп измагьоса една. — Преди обичаше пълнени фурми, нали? Единственото, което трябва да направиш, е да ме оставиш да те погълна… исках да кажа, да те повеселя.