— Това е… хм, магия — отвърнах.
Съученичките ми ме погледнаха озадачени и уплашени и аз изведнъж се почувствах притисната от тежката задача.
Допреди година ние с Лиз и Ема щяхме да отиваме по тази линия да се позабавляваме или на кино. Щяхме да се смеем на тъпата музика, звучаща от телефона на Лиз, или на обработените от Ема на фотошоп снимки на наши съученички, които мразехме. Допреди година най-опасното в живота ми бяха сладките на баба и избухливостта на дядо при вида на оценките ми за срока.
Сега дядо беше песоглавец великан. Баба пък беше стръвен лешояд. Приятелките ми ме гледаха така, сякаш съм паднала от друга планета, което не беше много далеч от истината.
Дори с магическите вещи в ръка нямах представа какво да правя. Вече не разполагах с цялото могъщество на Изида. Ако опитах да се сражавам с Баби и Нехбет, можех да нараня баба и дядо и по всяка вероятност щях да загина. Но ако не можех да ги спра аз, кой щеше да го направи? Накрая хората, в които боговете се бяха вселили, умираха. За малко това да се случи и с чичо Еймъс, въпреки че той си беше съвсем истински магьосник и знаеше как да се защити. Баба и дядо бяха стари, немощни и в тях нямаше нищо магьосническо. Не им оставаше много време.
Плисна ме отчаяние, много по-страшно от крилете на богинята лешоядка.
Усетих, че плача, чак когато Лиз ме хвана аз рамото.
— Сейди, скъпа, съжаляваме. Да ти кажа, си е малко… странно. Какво става? Нека ти помогнем.
Разтреперана, си поех въздух. Беше ми домъчняло много за приятелките ми. Винаги съм ги смятала за малко странни, но сега ми се виждаха блажено нормални — част от света, към който вече не принадлежах. И двете се стараеха да проявяват смелост, но усещах, че всъщност са ужасени. Искаше ми се да ги оставя, да ги скрия, да не позволя да пострадат, но си спомних как Нехбет е казала, че от тях ще стане вкусно мезе. Анубис ме беше предупредил, че богинята лешоядка ще намери приятелките ми и ще ги нарани не за друго, а за да нарани мен. Ако бяха с мен, поне щях да се опитам да ги защитя. Не исках да променям из корен живота им, както се беше променил моят, но бях длъжна да им кажа истината.
— Ще прозвучи повече от налудничаво — предупредих ги аз.
Казах им възможно най-кратката версия: защо съм напуснала Лондон, как египетските богове са се отскубнали на свобода и са навлезли в света, как съм разбрала, че съм потомка на магьосници. Разказах им и за битката ни със Сет, за възхода на Апоп и безумната мисъл да вдигнем от сън бога Ра.
Минахме две спирки, но на мен ми беше много приятно да им разказвам и изгубих представа за времето.
След като приключих, Лиз и Ема се спогледаха — явно се чудеха как да ми кажат любезно, че ми хлопа дъската.
— Знам, звучи невъзможно, но… — подхванах.
— Вярваме ти, Сейди — прекъсна ме Ема.
Аз примигах.
— Така ли?
— Разбира се. — Лиз беше поруменяла както след влакче на ужасите. — Никога не съм те чувала да говориш толкова сериозно за нещо. Променила си се.
— Просто сега съм магьосница и… и не мога да повярвам колко глупаво звучи.
— И не само това — допълни Ема и се взря в лицето ми, сякаш се превръщах в нещо доста страшно. — Изглеждаш по-голяма. По-зряла.
В гласа й се долавяше тъга и аз си дадох сметка, че ние с тях се отчуждаваме. Сякаш стояхме от двете страни на все по-дълбока бездна. А аз знаех, колкото и да ми е тъжно, бях сигурна, че пропастта вече е много широка и няма да мога да я прескоча.
— Гаджето ти е страхотно — допълни Лиз вероятно за да ме ободри.
— Той не ми е…
Но не се доизказах. Нямаше как да спечеля в този спор с Лиз. Пък и бях толкова объркана за онзи проклет чакал Анубис, че не знаех откъде да започна.
Влакът подкара по-бавно. Видях табелите на гара „Ватерло“.
— О, боже — казах. — Мислех да слезем на Лондонския мост. Важно е.
— Не можем ли да се върнем? — попита Лиз.
Ревът, долетял от тунела отзад, даде отговор на въпроса. Погледнах натам и видях как покрай релсите се клатушка едър силует с проблясваща сребриста козина. Песоглавецът стъпи с единия крак върху третата релса, при което се разлетяха искри, въпреки това обаче продължи най-невъзмутимо нататък. Влакът закова на едно място и Баби се приближи още повече.
— Няма връщане назад — казах аз. — Налага се да продължим до моста „Ватерло“.
— Той е на цели седемстотин-осемстотин метра от станцията — възрази Лиз. — Ами ако той ни хване?