— Да ти държа какво… О, добре.
Тя го взе плахо, сякаш й бях подала преносима ракетна установка, в каквато, предполагам, жезълът сигурно щеше да се превърне, ако кажех съответното правилно заклинание.
— Дръж под око песоглавеца, Лиз — наредих.
— Да го държа под око, значи — повтори тя. — Малко трудно е да не го правя.
Затърсих из магическата чанта, като отчаяно оглеждах какво има вътре. Вълшебна пръчка… става за защита, но нямаше да е достатъчна едновременно срещу две божества. Синове на Хор, вълшебен тебешир… не беше мястото да очертавам защитен кръг. Трябваше да се добера някак до моста. И да спечеля време, за да се измъкнем от гарата.
— Сейди… — каза Лиз, за да ме предупреди.
Баби беше скочил върху покрива на магазина за козметика. Ревна и от всички посоки изпъплиха по-малки песоглавци, които се катереха по главите на бягащите пътници, увисваха на гредите по тавана, скачаха от стълбищата и от магазините. Бяха десетки и всички бяха облечени в баскетболни екипи в черно и сребристо. Дали баскетболът не беше международен песоглавски спорт?
До днес си ги обичах песоглавците. Онези, които бях срещала, например Хуфу и общителните му приятели, бяха свещените животни на Тот, бога на знанието. Като цяло бяха мъдри и услужливи. Аз обаче подозирах, че войнството на Баби е от съвсем друг вид песоглавци. Те бяха с кървавочервена козина, диви очи и зъби, до които и един саблезъб тигър щеше да се почувства кръгло нищожество.
Песоглавците започнаха да стесняват обръча — бяха се озъбили, сякаш се готвеха да ни се нахвърлят.
Извадих от чантата парче восък — нямаше за кога да правя shabti. Два амулета tyet, свещената маска на Изида — о, тези можеха и да влязат в работа. После открих и стъкленичка с коркова тапа, за която съвсем бях забравила. Вътре имаше мътна каша: първият ми опит да приготвя отвара. Седеше от цяла вечност на дъното на чантата, защото никога не съм изгаряла от желание да я пробвам.
Разтръсках я. Течността засия със светлина в зелен цвят, а вътре се завъртяха мънички частици. Махнах запушалката. Нещото вътре вонеше по-ужасно и от Нехбет.
— Какво е това? — попита Лиз.
— Гадост — отговорих аз. — Анимация, смесена със зехтин, вода и няколко секрета. Опасявам се, че е станала на бучки.
— Анимация ли? — попита Ема. — Анимационни филмчета ли ще измагьосаш?
— Щеше да бъде страхотно — признах си аз. — Но това тук е по-опасно. Ако не объркам нещо, ще направя много магии, без да изгоря и аз.
— А ако объркаш? — попита Лиз.
Дадох и на двете по един амулет на Изида.
— Дръжте ги. Кажа ли: „Вървете“, тичайте към таксиметровата стоянка. Не спирайте.
— Сейди, ама какво, да го вземат мътните… — започна да негодува Ема.
Побързах да глътна отварата, докато не съм избухнала.
Нехбет се изкиска над нас:
— Откажи се! Не можеш да застанеш срещу нас!
Сянката на крилете й сякаш се разпростря над цялата гара, от което последните пътници се разбягаха ужасени, а аз се смразих от страх. Знаех, че е само магия, но въпреки това за малко да се поддам на изкушението да приема бързата смърт.
Няколко песоглавеца се разсеяха, привлечени от миризмата на храна, и се впуснаха да опустошават „Макдоналдс“. Други пък се юрнаха да гонят един влаков кондуктор, като го млатеха с навити на фуния модни списания.
За съжаление повечето обаче бяха насочили вниманието си към нас и се подредиха в хлабав обръч около вестникарската будка. Баби ревна от командната си позиция върху магазина за козметика — даде заповед за нападение.
Точно тогава отварата стигна до стомаха ми. През тялото ми потече магия. Имах чувството, че съм глътнала мъртва жаба — такъв беше вкусът в устата ми, сега обаче вече знаех защо в древността магьосниците са си падали толкова по отварите.
По жилите ми се носеше магията за анимация, която бях писала дни наред и която при обичайни обстоятелства сигурно трябваше да правя цял час. Усетих как към върховете на пръстите ми плъзва сила. Оставаше само да насоча магията и да се постарая да не ме овъгли.
Постарах се да призова възможно най-добре Изида, за да взема от могъществото й и да придам форма на заклинанието. Представих си каквото ми трябваше и в главата ми изникна правилната вълшебна дума: „Защити. N’dah.“ Пуснах магията. Пред мен запламтя златен йероглиф: