Из гарата на вълна се загъна златиста светлина. Песоглавското войнство се разколеба. Баби се препъна върху покрива на магазина за козметика. Дори Нехбет изписка и се разклати върху гредите по тавана.
Из цялата гара плъзнаха неодушевени предмети. Раниците и куфарчетата изведнъж се научиха да летят. От магазините блъвнаха рафтове за списания, дъвки, бонбони и какви ли не разхладителни напитки, които нападнаха полковете на песоглавците. Отсечената глава на бронзовата статуя се изстреля отнякъде и удари с все сила Баби по гърдите, при което той залитна назад и падна от покрива на козметичния магазин. Към тавана се изви смерч от розови вестници „Файненшъл Таймс“. Те погълнаха Нехбет, която се олюля слепешката и запада с писъци сред розово-черна вихрушка.
— Вървете! — извиках на приятелките си.
Хукнахме към изхода, като криволичехме между песоглавците, които бяха прекалено заети, за да ни спрат. Един бе връхлетян от пет-шест бутилки газирана вода, които го млатеха ли, млатеха. Друг се отбраняваше от едно куфарче и няколко смартфона камикадзе.
Баби се опита да се изправи, но към него на торнадо се устремиха козметични продукти: лосиони, гъби за баня и шампоани, които го заудряха, заслепиха го и се постараха да го гримират обилно. Подразнен, той ревна, хлъзна се и падна заднишком върху останките от опустошения магазин. Съмнявах се заклинанието ми да е нанесло на боговете трайни вреди, но при повечко късмет щеше да отклони за няколко минути вниманието им.
Ние с Лиз и Ема се измъкнахме от гарата. Всички в нея бяха евакуирани и всъщност не очаквах на стоянката да има таксита — там наистина нямаше никой. Примирих се, че ще се наложи да тичаме чак до моста „Ватерло“, въпреки че Ема беше без обувки, а на мен ми се гадеше от отварата.
— Виж, виж! — каза Лиз.
— О, браво на теб, Сейди! — обади се и Ема.
— Какво? — попитах аз. — Какво съм направила?
Точно тогава забелязах шофьора — изключително нисък мъж, облечен в черен костюм целият в пърхот. Той стоеше в края на уличката с табела с името КЕЙН отгоре.
Приятелките ми вероятно решиха, че съм го измагьосала. Преди да съм ги опровергала, Ема рече:
— Идвайте!
Двете се завтекоха към дребосъка. Нямах друг избор, освен да ги последвам. Спомних си как Анубис ми е казал, че ще ми прати „шофьор“, който да ме посрещне. Предположих, че това е той, но колкото повече се приближавахме, толкова повече не ми се искаше да се запознавам с него.
Беше нисък, стигаше ми някъде до рамото, бе по-набит от чичо Еймъс и по-грозен от всички на планетата. В лице приличаше на неандерталец. Очите под рунтавите вежди, слели се в една, бяха различни по големина. Брадата му изглеждаше така, сякаш с нея миеше мазни тенджери. Беше сипаничав, с червени петна по лицето, а косата му приличаше на птиче гнездо, което е било подпалено, а после угасено с крака.
Щом ме видя, мъжът се смръщи, от което не стана по-красив.
— Крайно време беше! — промърмори с американски акцент. Оригна се в шепа и за малко да ме покоси с дъха си с мирис на къри. — Приятелка на Баст? Сейди Кейн?
— Хм… вероятно. — Реших да си поговоря хубаво с Баст какви си ги избира за приятели. — Между другото, имаме тук две божества, които се опитват да ни убият.
Брадавичестият мъж премлясна, явно това не му направи впечатление.
— В такъв случай май ви трябва мост. — Обърна се към тротоара и ревна: — АУУ!
От дън земя изникна черен мерцедес, който сякаш се беше уплашил и бе решил да се появи.
Шофьорът погледна зад мен и изви вежда.
— Е? Качвайте се!
Никога дотогава не се бях возила в лимузина. Дано повечето са по-хубави от тази, която се падна на нас. На задната седалка бяха намятани кутийки от къри, хартия от пържена риба с картофи, пликчета от чипс, а също мръсни чорапи от различни чифтове. Въпреки това ние с Ема и Лиз се сместихме отзад, понеже никоя не набра смелост да седне отпред.
Сигурно си мислите, че съм луда, щом се качвам в кола на непознат. Прави сте, разбира се. Но Баст ни беше обещала да помогне, а Анубис ми беше казал да чакам шофьор. Не се изненадах особено, че обещаната помощ се е явила в лицето на някакъв дребосък, който не знае какво е лична хигиена, и на вълшебна лимузина. Бях виждала и по-странни неща.
Пък и нямах особен избор. Отварата вече не действаше, от напрежението да правя толкова много магии ми се виеше свят и краката ми се подкосяваха. Не бях сигурна, че няма да припадна още преди да съм стигнала пеш моста „Ватерло“.