Двете кимнаха колебливо и отвориха вратите на автомобила. Клетите те. Пак съжалих, че изобщо съм ги довела, но да ви призная, след като видях, че баба и дядо са обсебени от богове, сърце не ми даваше да зарязвам приятелките си сами.
Бес едвам се сдържа да не се прозине.
— Имате ли нужда от помощта ми?
— Хм…
Баби се приближаваше с клатушкаща се походка. Нехбет кръжеше над него и даваше пискливи заповеди. И да им влияеше реката, двамата не го показваха.
Не виждах как един джудженски бог може да се опълчи срещу тях, но отговорих:
— Да, имам нужда от помощ.
— Добре тогава. — Бес изпука с кокалчетата на пръстите си. — Слизайте де.
— Моля?
— Не мога да се преоблека, докато сте в колата, нали така? Трябва да си сложа страшните дрехи.
— Какви страшни дрехи?
— Слизайте! — нареди джуджето. — Идвам ей сега.
Не се налагаше да ни насърчава дълго. Не искахме да виждаме от Бес повече, отколкото се налага. Слязохме, а той заключи след нас. Прозорците бяха затъмнени, затова не виждах какво става вътре. Бес можеше да си отдъхва или да слуша музика, докато нас ни колеха. Не се надявах особено смяната на гардероба да разгроми Нехбет и Баби.
Погледнах уплашените си съученички, после и двете чудовищни създания, напредващи към нас.
— Тук ще дадем последен отпор.
— А, не, не — изписка Лиз. — Хич не ми харесва това „последен отпор“.
Затърсих из чантата и извадих парче тебешир и четирите синове на Хор.
— Лиз, сложи човечетата така, че да са на четирите посоки на света: север, юг и така нататък. Ти, Ема, вземи тебешира. Очертай кръг, с който да свържеш статуетките. Разполагаме само с няколко секунди.
Подадох й тебешира, който замених с жезъла, и точно тогава изпитах ужасното чувство, че вече съм изживявала всичко това. Току-що бях наредила на приятелките си какво да правят точно както Зия Рашид ми беше заповядвала първия път, когато заедно се изправихме лице в лице с врага.
Не исках да съм като нея. От друга страна, за пръв път осъзнах колко смела е била да се опълчи срещу богиня и да защити двама пълни новаци. Неприятно ми е да го казвам, но това ми вдъхна ново уважение към нея. Де да бях и аз толкова храбра!
Вдигнах жезъла и вълшебната пръчка и се опитах да се съсредоточа. Времето сякаш забави своя ход. Напрегнах сетивата си и накрая вече различавах съвсем ясно какво става наоколо: как Ема драска с тебешира, за да очертае докрай кръга, как сърцето на Лиз бие като обезумяло, как Баби шляпа с огромни ходила по моста, докато тича към нас, как Темза тече отдолу, а Дуат кръжи около мен точно толкова истински.
Веднъж Баст ми каза, че Дуат е като океан от магии под повърхността на света, населяван от обикновените простосмъртни. Ако наистина беше така, излизаше, че това място тук — мостът над реката — е като бързей. Тук магията течеше по-мощно. Можеше да удави непредпазливите. Да помете дори боговете.
Опитах да се съсредоточа като фиксирам с поглед познатите неща наоколо. Лондон все пак беше моят град. Оттук виждах всичко: Парламента, Лондонското око, дори Иглата на Клеопатра на крайбрежната улица „Виктория“, където беше загинала мама. Ако се провалях сега, толкова близо до мястото, където мама беше направила последната си магия… Не. Не можех да допусна да се стигне дотам.
Баби беше само на един метър от нас, когато Ема очерта докрай кръга. Докоснах с жезъла тебеширената линия и блесна златиста светлина.
Песоглавецът се блъсна в защитното силово поле, сякаш то бе метална стена, и залитна назад. В последната секунда Нехбет зави и се отдалечи, после закръжи с отчаян грак.
За беда кръгът от светлина започна да примигва. Когато бях съвсем малка, мама ме беше научила: всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие. Това важеше и в науката, и в магията. Нападението на Баби беше толкова мощно, че чак видях черни петна. Ако песоглавецът ни връхлетеше още веднъж, може и да не успея да удържа кръга.
Запитах се дали да не изляза от него и да се превърна в мишена. Ако съумеех да насоча енергията първо към защитното поле, то можеше да издържи за известно време, дори и аз да бях загинала вече. Поне приятелките ми щяха да се спасят.
Миналата Коледа Зия Рашид сигурно си е мислела същото, когато излезе от кръга, за да защити мен и Картър. Наистина беше дразнещо смела.
— Каквото и да става с мен, стойте в кръга — казах на приятелките си.
— Познавам този глас, Сейди — изрече Ема. — Каквото и да си намислила, не го прави!