— Тук баба ти, дядо ти и приятелките ти са в по-малка опасност — обясни той. — Полицаите ще ги разпитат, но няма да възприемат старците и децата като заплаха.
— Не сме никакви деца — промърмори недоволно Ема.
— Лешояди… — прошепна насън баба. — Банички…
Дядо се прокашля.
— Джуджето, Сейди, е право. След малко ще бъда тип-топ, макар и да съжалявам, че онзи момък, песоглавецът, не ми остави малко от мощта си. От цяла вечност не съм се чувствал толкова силен.
Погледнах баба и дядо, после и приятелките си — всичките мръсни. Усетих със сърцето си, че джуджето е право: те щяха да са в по-голяма безопасност, ако се изправеха пред отряда за бързо реагиране, отколкото ако дойдеха с нас. Баба и дядо отдавна се бяха отказали да използват наследените от предците им способности. А приятелките ми си бяха най-обикновени простосмъртни: смели, безразсъдни, смешни, прекрасни простосмъртни. Но не можеха да дойдат там, където се налагаше да отида.
— Всичко е наред, Сейди — каза Ема, после намести счупените очила и се постара да се усмихне. — Все ще излезем на глава с полицаите. Няма да ни е за пръв път да говорим убедително, нали така?
— Ще се погрижим за баба ти и дядо ти — обеща Лиз.
— Нямам нужда от грижи — сопна се дядо. След това се закашля. — Върви, скъпа. Онзи песоглавец, богът, се беше вмъкнал в главата ми. Мога да ти заявя: беше си наумил да те убие. Приключи с издирването, докато не те е погнал отново. Не можех дори да го спра. Не можех… — Той погледна с презрение треперещите си ръце. — Нямаше да си простя никога. А сега се махай оттук!
— Съжалявам — казах на всички. — Не исках да…
— Как така съжаляваш? — ахна Ема. — Това, Сейди Кейн, беше най-страхотният рожден ден, на който сме присъствали. А сега върви!
Двете с Лиз ме прегърнаха и още преди да съм ревнала, Бес ме побутна към мерцедеса.
Подкарахме на север, към крайбрежната улица „Виктория“. Вече бяхме на хвърлей от загражденията, когато Бес намали скоростта.
— Какво има? — попитах аз. — Не можем ли да станем невидими и да ги подминем неусетно?
— Не съм притеснен заради простосмъртните — отвърна той и засочи.
Всички полицаи, репортери и зяпачи около загражденията бяха заспали. Мнозина с вид на военни и с бронежилетки се бяха свили на паважа и бяха гушнали бойните пушки, все едно са плюшени мечета.
Пред загражденията бяха застанали Картър и Уолт, които бяха препречили пътя пред автомобила ни. Бяха разрошени и едвам си поемаха дъх, сякаш бяха тичали чак от Бруклин. И двамата бяха приготвили вълшебните пръчки. Картър излезе напред с меч, насочен към предното стъкло.
— Пусни я! — кресна той на Бес. — Иначе ще те унищожа.
Бес се извърна да ме погледне.
— Да го уплаша ли?
— Не! — спрях го аз. Само това оставаше да гледам всичко това отново. — Ще се справя и сама. — Слязох от лимузината. — Здравейте, момчета. Улучили сте момента.
Уолт и Картър се свъсиха.
— Не си ли в опасност? — попита Уолт.
— Вече не.
Картър без желание свали меча.
— Искаш да кажеш, че онзи грозник…
— Онзи грозник е приятел — поясних аз. — Приятел на Баст. Освен това ни е шофьор.
Брат ми изглеждаше в еднаква степен объркан, подразнен и смутен — един добър край на рождения ми ден.
— И къде ще ни кара този шофьор? — попита той.
— То се знае, че в Русия — отговорих. — Качвайте се бързо.
9.
На вертикално неравностойна обиколка из Русия
Както обикновено, Сейди пропусна някои важни подробности, например как ние с Уолт за малко да загинем, докато се опитвахме да я намерим.
Не беше никак забавно да прелетим до Бруклинския музей. Наложи се точно като двама тарзановци да висим на въже под корема на грифона и да се чудим как да се изплъзваме на полицаите, работниците от службите за спешни случаи, хората от градската управа и няколкото старици, които ни погнаха с чадъри и с писъци:
— Ето го колибрито! Убийте го!
След като успяхме да отворим портал, исках да вземем с нас и Пъзльо, но входът с въртящия се из него пясък малко го… уплаши, та се наложи да го оставим.
Добрахме се криво-ляво до Лондон и що да видим: по телевизионните екрани на витрините даваха репортажи от гара „Ватерло“ за странни безредици с избягали животни и буреносен вятър. Ха, сигурно се чудите кой е в дъното на всичко! Използвахме направения от Уолт амулет на Шу, бога на въздуха, за да измагьосаме поривист вятър и да скочим на моста „Ватерло“. Иска ли питане, приземихме се насред тежковъоръжения отряд за борба с безредиците. Пак добре че си спомних заклинанието за сън.