После, тъкмо когато най-после бяхме готови да нападнем и да спасим Сейди, тя взе, моля ви се, че се появи в лимузина, управлявана от някакво джудже по бански — страшна грозотия, — ни обвини, че, видите ли, сме били закъснели.
Затова, щом ни каза, че джуджето щяло да ни кара в Русия, вече ми беше все тая. И се качих в колата.
Лимузината подкара през Уестминстър, докато ние със сестра ми и Уолт си разказваме кой какво е преживял.
След като чухме какво се е случило на Сейди, вече не ми се струваше, че денят ми е бил чак толкова неприятен. Сънят с Апоп и триглавата змия в класната стая не беше страшен като боговете, вселили се в баба и дядо. Не че съм ги обичал особено, но все пак… какъв ужас, а?
Не можех да повярвам и че наш шофьор е Бес. Навремето ние с татко се бяхме смели на изображенията му по музеите: на изпъкналите му очи, на увисналия език и като цяло на това, че все е без дрехи. За него се смяташе, че може да уплаши всеки — духове, демони, дори богове, — и обикновените хора в Древен Египет са го обичали точно заради това. Бес закриляше дребните хора… и това не беше джудженска игрословица. На живо той изглеждаше точно като по картинките, само че цветен и миризлив.
— Задължени сме ти — казах му. — Значи си приятел на Баст?
Ушите му почервеняха.
— Да… разбира се. От време на време тя ме моли за услуги. Опитвам се да помагам.
Останах с усещането, че премълчава нещо.
— Когато разговаря с мен, Хор ме предупреди, че някои от боговете може и да се опитат да ни спрат. Сега, струва ми се, вече знаем кои са.
Сейди въздъхна тежко.
— Ако не им харесва планът ни, можеха да ни пратят и обикновено гневно съобщение. Нехбет и Баби бяха на път да ни разкъсат на парчета.
Беше леко позеленяла. Кубинките й бяха наплескани с шампоан и кал, върху рамото на любимото й кожено яке имаше петно, което подозрително приличаше на лешоядска курешка. Въпреки това бях възхитен от нея — да не изпадне в безсъзнание! Отвари се правят трудно, още по-трудно се прилагат. Винаги си има цена за това, че си насочил толкова много магия.
— Справила си се страхотно — похвалих я аз.
Сейди погледна с омраза черния нож върху скута й — обредното острие, което Анубис й беше дал.
— Ако не беше Бес, вече да съм труп.
— Не — възрази той. — Всъщност можеше и да си труп. Но щеше да паднеш изискано.
Сестра ми обърна странния черен нож, сякаш очакваше да види върху него написани указания.
— Netjeri — казах аз. — Змийско острие. Жреците са го използвали за…
— В обреда по отваряне на устата — рече сестра ми. — Но как ни помага това?
— Не знам — признах си аз. — Бес?
— Обреди, свързани със смъртта. Старая се да ги избягвам.
Погледнах Уолт. Беше специалист по магическите предмети, но сега явно не внимаваше. Откакто Сейди ни беше разказала за разговора си с Анубис, Уолт беше ужасно мълчалив. Седеше до нея и си играеше с пръстените.
— Добре ли си? — попитах го.
— Да… просто съм се замислил. — Той погледна сестра ми. — За остриетата netjeri де.
Сейди си попипа косата, сякаш се опитваше да спусне завеса между себе си и Уолт. Напрежението между тях беше направо осезаемо, съмнявах се, че може да го премахне и магически нож.
— Каква гадина е този Анубис — промърмори Сейди. — Можех и да умра, а на него изобщо не му пука.
Известно време пътувахме в мълчание. Накрая Бес зави по Уестминстърския мост и пак подкара покрай Темза, само че в другата посока.
Сестра ми се свъси.
— Къде отиваме? Трябва ни портал. Най-добрите реликви са в Британския музей.
— Да — съгласи се Бес. — И другите магьосници също го знаят.
— Какви други магьосници? — попитах аз.
— Домът на живота има клонове по цял свят, малкият. Лондон е Девети ном. След суматохата в гара „Ватерло“ госпожица Сейди сякаш съобщи на всички последователи на Дежарден: „Ето ме къде съм!“. Можете да се обзаложите, че вече са тръгнали да ви гонят. Държат под око музея, в случай че се запътите натам. За късмет знам и друго място, където можем да отворим портал.
Някакво си джудже да те учи на ум и разум! Сякаш не се бях досетил и сам, че в Лондон има и други магьосници. Домът на живота беше вездесъщ. Извън добре защитената Бруклинска къща нямаше континент, където да не ни застрашава нещо.