Подкарахме през Южен Лондон. Гледката по „Камбъруел Роуд“ беше почти толкова потискаща, колкото и мислите ми. От двете страни на улицата имаше редици запуснати тухлени жилищни блокове и евтини магазини. От автобусната спирка една старица се развика след нас. Двама млади здравеняци, застанали на входа на универсален магазин „Асда“, изгледаха мерцедеса, сякаш се канеха да го крадат. Запитах се дали не са предрешени богове или магьосници, защото повечето хора не обръщаха внимание на колата.
Идея нямах накъде ни кара Бес. Кварталът нямаше вид на място, където ще намериш много древноегипетски реликви.
Накрая отляво изникна голям парк: обвити в мъгла поляни, пътеки с дървета от двете страни и няколко порутени стени, обрасли с пълзящи растения. Местността се издигаше нагоре до хълм с радиокула отгоре.
Бес мина направо през тротоара и подкара по моравата, като събори знак с надпис НЕ ГАЗЕТЕ ТРЕВАТА. Вечерта беше мрачна и дъждовна, затова наоколо нямаше много хора. На съседната пътека се мяркаха двама-трима души, които бяха излезли да потичат за здраве и дори не ни погледнаха, сякаш всеки ден виждаха как мерцедеси газят моравите в парка.
— Къде отиваме? — попитах.
— Гледай и се учи, малкият — отговори Бес.
Беше си дразнещо този тип да ме нарича „малкият“ — все пак беше по-нисък от мен, но реших да не го правя на въпрос. Бес отиде право на хълма. Малко под билото имаше каменно стълбище с ширина може би десетина метра, вкопано направо в склона. Май не водеше никъде. Бес удари спирачките и ние спряхме рязко. Хълмът беше по-висок, отколкото ми се струваше. Под него се беше разпрострял цял Лондон.
После се вгледах по-внимателно в стълбата. От двете страни имаше два сфинкса от разяден от стихиите камък, които бдяха над града. Всеки от тях беше с дължина около три метра, с обичайното лъвско тяло и глава на фараон. Изглеждаха напълно неуместно в лондонски парк.
— Не са истински — отсъдих аз.
Бес изсумтя.
— Много са си истински даже.
— Имах предвид, че не са древноегипетски. Не са чак толкова стари.
— Топло, топло — рече джуджето. — Това е стълбището на Кристалния дворец. Точно на този хълм е имало голяма зала от стъкло и метал с размерите на катедрала.
Сейди се свъси.
— Чела съм за нея в училище. Кралица Виктория е организирала тук увеселение или нещо такова.
— Увеселение или нещо такова ли? — промърмори Бес. — Говориш за Голямото изложение от 1851 година. Витрина на имперската мощ на Великобритания и така нататък. Имаше вкусни захаросани ябълки.
— И ти ли си бил на него? — учудих се аз.
Бес сви рамене.
— Дворецът изгоря през трийсетте години на XX век — заради разни тъпи магьосници, но това е друга история. Сега от него са останали само няколко реликви, например стълбището и сфинксовете.
— Стълбище, което не води наникъде — рекох аз.
— Не е наникъде — поправи ме Бес. — Днес вечерта ще ни заведе в Санкт Петербург.
Уолт се наведе напред. Интересът му към статуите явно го беше изтръгнал от мрачното настроение.
— Но щом сфинксовете не са истински древноегипетски, как ще отворят портал? — попита той.
Бес го озари със зъбатата си усмивка.
— Зависи какво разбираш под истински древноегипетски, малкият. Всяка велика империя подражава на Египет. Чувствали са се значими само защото са имали наоколо древноегипетски неща. Точно заради това в Рим, Париж, Лондон, къде ли не има „нови“ египетски реликви. Онзи обелиск във Вашингтон…
— Само не ми говори за него, моля те — намеси се Сейди.
— При всички положения това тук са египетски сфинксове — продължи Бес. — Изработени са, за да свържат Британската и Древноегипетската империя. Затова могат да насочват магии. Особено пък ако зад волана съм аз. А сега… — Той погледна Уолт. — Сигурно е време да слизаш.
Бях много изненадан и не казах нищо, но Уолт се загледа в коленете си, сякаш го беше очаквал.
— Я чакай — рече сестра ми. — Защо Уолт не може да дойде с нас? Магьосник е. Може да помогне.
Лицето на Бес стана сериозно.
— Не си ли им казал, Уолт?
— Какво да ни е казал? — попита настойчиво Сейди.
Уолт стисна амулетите, сякаш някой от тях можеше да му помогне да избегне разговора.