— О, нищо. Наистина. Само… трябва да помагам в Бруклинската къща. И Джаз си помисли, че…
Той не се доизказа, явно се беше усетил, че не е трябвало да изрича името й.
— Какво си е помислила Джаз? — попита опасно спокойно Сейди. — Как всъщност е тя?
— Още е… още е в кома — отвърна Уолт. — Еймъс смята, че може би ще излезе от нея, но аз…
— Чудесно — прекъсна го Сейди. — Радвам се, че ще се оправи. Значи трябва да се върнеш. Страхотно. Върви. Анубис каза, че трябва да бързаме.
Не беше много тактично да споменава това име. Уолт я погледна така, сякаш го е изритала в гърдите.
Знаех, че не е справедлива към него. От разговора ми с Уолт в Бруклинската къща знаех, че той я харесва. Каквото и да го притесняваше, не беше това, че е влюбен в Джаз. От друга страна, опитах ли се да застана на негова страна, Сейди просто щеше да ми каже да си гледам работата. Можеше да объркам още повече нещата между тях двамата.
— Не че искам да се връщам — успя да каже Уолт.
— Но не можеш да дойдеш и с нас — отсече твърдо Бес. Стори ми се, че долавям в гласа му угриженост, дори съжаление. — Върви, малкият. Всичко ще бъде наред.
Уолт извади от джоба си нещо.
— За рождения ти ден, Сейди… сигурно… хм… не искаш повече подаръци. Не е вълшебен нож, но го изработих за теб.
Той сложи в ръката й златна огърлица. Беше с малък египетски символ:
— Баскетболният кош на Ра — възкликнах аз.
Уолт и Сейди ме погледнаха свъсени и аз си дадох сметка, че развалям вълшебния за тях миг.
— Исках да кажа, че това е символът около короната като слънчев диск на главата му — поправих се аз. — Обръч, който няма край, символ на Вечността, нали?
Сейди преглътна, сякаш вълшебната отвара още се пенеше в стомаха й.
— На Вечността ли?
Уолт ме погледна така, сякаш казваше: „Много те моля, престани да ми помагаш“.
— Да — рече той, — хм, нарича се shen. Просто си помислих… нали издирвате Ра. А добрите, важните неща трябва да са вечни. Може би това нещо тук ще ви донесе късмет. — Исках да ти го дам днес сутринта, но… се поизплаших.
Сейди се вторачи в талисмана, който проблясваше в ръката й.
— Уолт, не искам да… благодаря ти, но…
— Просто не забравяй, че не съм искал да си тръгвам — прекъсна я той. — Ако имаш нужда от помощ, ще дойда. — Уолт ме погледна и се поправи: — Имах предвид и двамата, разбира се.
— Но сега трябва да тръгваш — намеси се отново Бес.
— Честит рожден ден, Сейди — рече Уолт. — И успех.
Слезе от колата и тръгна бавно надолу по хълма. Гледахме го, докато се превърна в мъничък силует в мрака. После изчезна в гората.
— Два подаръка за „сбогом“ — промърмори Сейди, — от две страхотни момчета. Мразя живота си.
Тя си сложи златната огърлица и докосна символа shen.
Бес погледна към дърветата, където се беше скрил Уолт.
— Клетото момче. Родил се е необикновен. Не е честно.
— В какъв смисъл? — попитах аз. — Защо толкова настояваше Уолт да си тръгне?
Джуджето поглади неподдържаната си брада.
— Не е тук мястото да обяснявам. Сега ни чака работа. Колкото повече време даваме на Меншиков да заздрави защитата си, толкова по-трудно ще ни бъде да я преодолеем.
Не бях готов да подмина въпроса, но Бес ме погледна инатливо и аз разбрах, че няма да получа от него други отговори. Едва ли някой може да бъде по-упорит от едно джудже.
— И така, Русия — казах аз. — Ще стигнем там, като караме по празно стълбище.
— Именно.
Бес натисна до дупка газта. Гумите на мерцедеса се завъртяха така, че изпод тях полетяха трева и кал, и се устреми нагоре по стълбището. Бях сигурен, че ще се качим горе и няма да получим друго освен счупена полуоска, но в последната секунда пред нас се отвори портал с пясъчна вихрушка. Гумите се отлепиха от земята и черната лимузина се устреми към центъра на смерча.
Паднахме с трясък върху паважа от другата страна, сред няколко изненадани тийнейджъри, които се разбягаха кой накъдето види. Сейди простена и отлепи глава от облегалката.
— Не може ли по-полека? — попита тя.
Бес пусна чистачките — да махнат пясъка по предното стъкло. Навън беше тъмно, валеше сняг. От двете страни на осветената от уличните лампи замръзнала река имаше каменни сгради от XVIII век. Зад реката проблясваха още здания като от приказка: златни църковни кубета, бели дворци и богато украсени огромни къщи, боядисани като великденски яйца в яркозелено и синьо. Сигурно щях да повярвам, че сме се върнали три века назад във времето, ако не бяха автомобилите, електрическото осветление и, разбира се, тийнейджърите с пиърсинг, боядисани коси и черни кожени дрехи, които ни крещяха на руски и блъскаха с юмруци по капака на мерцедеса, защото се бяха разминали на косъм от това да ги прегазим.