— Да, Професор Всезнайков — каза Бес. — Онзи, комунистът, от шоколад.
— Чакайте да го изясним още веднъж — рече Сейди. — Проникваме в строго охраняван национален руски музей, откриваме тайната щабквартира на магьосниците, както и опасен свитък, и бягаме. През това време ти ще си похапваш шоколад.
Бес кимна сериозно.
— Хубав план. Може и да се получи. Ако стане нещо и не ви чакам в Музея на шоколада, ще се изтеглим по Египетския мост, на юг от река Фонтанка. Просто завийте по…
— Стига — прекъсна го сестра ми. — Ще ни чакаш в магазина за шоколад. И ще ми приготвиш плик с шоколади, който да взема със себе си. Точка по въпроса. А сега върви.
Бес й се усмихна криво.
— Бива си те, момиче.
После тръгна с тежка крачка към мерцедеса.
Погледнах през замръзналата на места река към Зимния дворец. Кой знае защо, Лондон вече не ми се струваше толкова мрачен и опасен.
— Наистина ли сме загазили не на шега, както си мисля? — попитах Сейди.
— Дори повече — потвърди тя. — Хайде да вървим и да опустошим царския дворец.
10.
Как при нас дойде един стар червен приятел
Да проникнем в Ермитажа не беше трудно.
Охранителната система — последна дума на техниката — не предпазва от магии. Наложи се ние със Сейди да обединим силите си, за да я преодолеем, но с малко съсредоточаване, туш и папирус, както и с енергия, взета от нашите приятели, боговете Изида и Хор, успяхме да направим кратка разходка из Дуат.
Стояхме до безлюдния Дворцов площад. След миг всичко стана сиво и мъгливо. Сви ме под лъжичката, сякаш се реех из въздуха. Излязохме от синхрона със света на простосмъртните и минахме направо през желязната порта и плътния камък, след което се озовахме в музея.
Египетската зала беше на приземния етаж, точно както бе обяснил Бес. Влязохме отново в света на простосмъртните и застанахме насред колекцията: саркофази в стъклени витрини, свитъци с йероглифи, статуи на богове и фараони. Тук не беше много различно от другите египетски колекции, които съм виждал — към стотина на брой, — но обстановката беше доста внушителна. Над нас се извисяваше сводест таван. Подът от полиран мрамор беше на сиво-бели ромбове — все едно стъпвахме по зрителна измама. Запитах се колко ли такива помещения има в двореца на царя и дали наистина ти трябват единайсет дни, за да ги разгледаш всичките. Надявах се Бес да не греши и тайният вход за нома наистина да е някъде в тази зала. Не разполагахме с единайсет дни, за да го издирваме. След по-малко от седемдесет и два часа Апоп щеше да се измъкне на свобода. Спомних си светещото червено око под изсъхналите скарабеи — сила на Хаоса, толкова могъща, че можеше да разтопи човешките сетива. След три дни тази чудесия щеше да тръгне да върлува по света.
Сейди повика жезъла си и го насочи към най-близката охранителна камера. Стъклото се пукна и издаде звук като от капан за хлебарки. И при най-благоприятните обстоятелства техниката и магията не съжителстват добре. С едно от най-лесните заклинания на света се поврежда електроника. Достатъчно е само да погледна лошо някой мобилен телефон, и той става на парчета. А компютрите? Те също се разпадат. Предположих, че Сейди току-що е пратила към охранителната система магически импулс, от който на късо дават всяка камера и сензор в мрежата.
Но имаше и друго наблюдение — магическо. Извадих от чантата парче черен ленен плат и два грубо направени восъчни shabti. Увих ги в плата и заповядах:
— I’mun.
Върху плата блесна яркият йероглиф за „скрий“. От пакета разцъфна мрак, който плъзна като облак сепийно мастило. Мракът се разшири, докато не ни обви със Сейди в рехав като тюл мехур от здрач. Ние виждахме през него, но се надявахме, че нас не ни забелязва никой. Отвън облакът беше невидим.
— Този път се справи добре! — похвали ме Сейди. — Кога усвои заклинанието?
Сигурно съм се изчервил. От няколко месеца — откакто бях видял как Зия прави в Първи ном магии за невидимост, бях като обсебен в желанието си да ги науча.
— Всъщност още… — От облака като мъничък фойерверк се изстреля златна искра. — Още работя по тях.
Сестра ми въздъхна.
— Е… по-добре е от последния път. Тогава облакът приличаше на лампа с плаваща в нея запалена свещ. А по-предния, когато миришеше на развалени яйца…
— Дали да не тръгваме? — прекъснах я аз. — Откъде да започнем?