Погледът й падна върху един от експонатите. Сестра ми се насочи като в транс към него.
— Сейди!
Тръгнах след нея към надгробен камък от варовик — стела — с размери приблизително шейсет на деветдесет сантиметра. Отстрани имаше надпис на руски и на английски.
— „От гробницата на книжника Ипи“ — прочетох аз на глас. — „Работил в двореца на цар Тут.“ Какво интересно има… о!
Може ли да съм толкова тъп! Покойният книжник беше изобразен как отдава почит на Анубис. След като бе разговаряла лично с Анубис, Сейди сигурно смяташе за странно да го види върху надгробна рисунка отпреди три хилядолетия, особено пък изобразен с глава на чакал и облечен в пола.
— Уолт те харесва.
Нямам представа защо го изтърсих. Не беше нито мястото, нито времето. Знаех, че не правя услуга на Уолт, като заставам на негова страна. Но ми домъчня, задето Бес го е изритал от лимузината. Човекът беше дошъл чак в Лондон, за да ми помогне да спасим Сейди, а ние го изхвърлихме като нежелан стопаджия от парка с Кристалния дворец.
Малко бях ядосан на сестра си, задето го е поляла със студен душ и е хлътнала така по Анубис, който беше прекалено стар за нея — на цели пет хилядолетия, и дори не беше човек. Освен това се заяждаше с Уолт почти както Зия се бе заяждала в началото с мен. Ако трябваше да бъда докрай откровен със себе си, може би трябваше да призная и че се дразнех от сестра си, защото тя беше преодоляла трудностите в Лондон и без да опира до нашата помощ.
Уф! Звучеше наистина егоистично. Но сигурно беше вярно. Изумително е по колко много начини едновременно може да те дразни по-малката ти сестра.
Сейди не сваляше очи от стелата.
— Нямаш и понятие за какво говориш, Картър.
— Изобщо не му даваш възможност — продължих да настоявам. — Каквото и да чувства, то няма нищо общо с теб.
— Много успокоително, но това няма…
— Освен това Анубис е бог. Нали не смяташ, че…
— Картър! — тросна се тя. Забулващата ми магия явно беше чувствителна на емоции, защото от прикриващия ни облак със съсък изскочи поредната златна искра. — Не гледах камъка заради Анубис.
— Така ли?
— Ами да. И изобщо нямам намерение да се карам с теб заради Уолт. Каквото и да смяташ, не прекарвам всеки буден час в това да мисля за момчета.
— Не всеки, но почти всички будни часове, нали?
Тя завъртя очи.
— Погледни надгробния камък, глупчо такъв. Около него има бордюр, като рамка на прозорец или…
— Или врата — изпреварих я аз. — Рисувана. Има я върху много гробници. Олицетворява входа, откъдето ba на мъртвеца навлиза в Дуат и се придвижва из него.
Сейди извади вълшебната пръчка и я прокара по краищата на стелата.
— Този Ипи е бил книжник, друга дума за „магьосник“. Нищо чудно да е един от нас.
— Е, и?
— Може би точно заради това, Картър, камъкът сияе. Ами ако тази нарисувана врата не е нарисувана, а истинска?
Взрях се по-внимателно в стелата, но не забелязах да сияе. Реших, че от изтощение или от големите количества отвара в организма й сестра ми може би получава халюцинации. После тя докосна с вълшебната пръчка стелата в средата и изрече първата вълшебна дума заповед, която бяхме научили:
— W’pen.
„Отвори“. Върху камъка запламтя златен йероглиф:
Точно като прожекционен апарат в кино, надгробният камък изстреля сноп светлина. Най-неочаквано пред нас затрепка съвсем истинска врата: правоъгълен портал, зад който се мержелееше друго помещение.
Погледнах изумен Сейди.
— Как го направи? — попитах я. — Никога досега не си го умеела.
Тя сви рамене, сякаш не е нищо особено.
— Преди не бях на тринайсет години. Сигурно заради това.
— Но аз съм на четиринайсет! — възразих. — И пак не го умея.
— Момичетата съзряват по-рано.
Скръцнах със зъби. Мразех пролетните месеци: март, април, май — защото до рождения ми ден през юни Сейди можеше да твърди, че е само една година по-малка от мен. След рождения си ден все важничеше, сякаш е наваксала и вече е по-голяма от мен. Кошмар!
Тя показа с ръка светещия вход.
— Първо ти, драги ми братко. Нали ти направи искрящия невидим облак.
Побързах да мина през портала, докато не ми е кипнало.
За малко да падна и да си разбия лицето. От другата страна на портала имаше огледало, закачено на метър и половина над земята. Стъпих върху полица над камина. Хванах Сейди, която се появи след мен — беше на косъм да падне от ръба.