— Благодаря — пошушна тя. — Някой е прекалил с четенето на „Алиса в Огледалния свят“.
Мислех, че Египетската зала е внушителна, но тя изобщо не можеше да се сравнява с тази бална зала. По тавана проблясваха медни геометрични фигури. По стените имаше тъмнозелени колони и позлатени врати. Върху мрамора на пода имаше огромен инкрустиран осмоъгълник в бяло и златно. От пламтящия полилей горе златният филигран и бяло-зеленият полиран камък сияеха толкова ярко, че чак ме заслепяваха.
Точно тогава забелязах, че светлината не идва само от полилея. Че струи главно от магьосника, който правеше магия в другия край на стаята. Беше с гръб към нас, но го познах: Влад Меншиков. Беше точно какъвто го беше описала Сейди: топчест дребосък с къдрава побеляла коса и бял костюм. Стоеше в защитен кръг, озарен от трептяща изумрудена светлина. Вдигна жезъла и върхът му заискри като газова горелка на заварчик. Отдясно, от външната страна на кръга, имаше зелена ваза колкото човешки бой. Отляво пък се гърчеше окована във вериги твар, която познах: демон. Беше с космато тяло като на човек и с морава кожа, но между раменете имаше не глава, а грамаден тирбушон.
— Милост! — изпищя демонът с воднист метален глас.
Не ме питайте как демон може да пищи, при положение че вместо глава има тирбушон, но звукът прокънтя като от огромен камертон.
Влад Меншиков продължи да напява. Зелената ваза грееше с туптяща светлина.
Сейди ме сръга и прошепна:
— Виж, виж!
— Да — отвърнах й също през шепот. — Обред, с който призовава някого.
— Не — изсъска сестра ми. — Погледни там.
Тя посочи надясно. В ъгъла на помещението, на шест метра от полицата над камината, имаше старовремско махагоново писалище.
Сейди ми беше разказала за указанията на Анубис: от нас се искаше да намерим писалището на Меншиков. Следващата част от Книгата на Ра била в горното чекмедже. Дали това наистина беше писалището? Струваше ми се прекалено лесно. Възможно най-тихо ние със Сейди слязохме от полицата и тръгнахме да се прокрадваме покрай стената. Молех се мантията невидимка да не изстреля още фойерверки.
Бяхме преполовили пътя до писалището, когато Влад Меншиков спря да напява. Чукна силно с жезъла по пода и той се заби, а върхът му продължи да пламти поне с един милион градуса. Влад Меншиков поизвърна леко глава и аз видях как белите му очила проблясват. Старецът затърси из джобовете на сакото си, а през това време голямата зелена ваза продължи да свети и окованият демон да пищи.
— Стига си се дърпал, Смърт на тапите — скара се Меншиков. Гласът му беше още по-груб, отколкото го беше описала сестра ми — като на заклет пушач, който говори през витлата на вентилатор. — Знаеш, че за да призова могъщ бог, трябва да принеса жертва. Не е нищо лично.
Сейди се свъси, погледна ме и каза само с устни:
— Могъщ бог ли?
Озадачен, поклатих глава. Домът на живота не разрешаваше на простосмъртни да призовават богове. Дежарден ни мразеше главно заради това. А Меншиков уж му беше най-добрият приятел. Какви ги вършеше той, защо нарушаваше правилата?
— Боли! — изписка клетият демон. — Служил съм ти вярно и предано половин век, господарю. Много те моля!
— Е, де, е, де — отвърна старецът без следа от състрадание. — Нямам друг избор, принуден съм да прибягна до проклятие. Само най-болезненото от тях ще даде достатъчно енергия.
Меншиков извади от джоба на сакото си обикновен тирбушон и парче глина, покрито с червени йероглифи.
Вдигна и двата предмета и отново запя:
— Назовавам те, Смърт на тапите, Слуга на Владимир, Онзи, който се движи в нощта.
Докато изричаше имената на демона, вълшебните вериги като че се затегнаха около тялото му. Меншиков сложи тирбушона над пламъка на жезъла. Демонът се замята и заскимтя. Тялото му започна да пуши, когато по-малкият тирбушон се нажежи до червено.
Гледах ужасен. Знаех, разбира се, за сродната магия. При нея нещо малко влияеше на друго, по-голямо, и това ги свързваше в едно. Колкото повече си приличаха двете неща — като тирбушона и демона, — толкова по-лесно бе да ги свържеш. Куклите във вуду магията действат на същия принцип.
Но проклятието не беше шега работа. То унищожаваше напълно съществото — заличаваше физическата му форма и дори името му. Трябваше да бъдеш наистина обигран магьосник, за да успееш с такова заклинание. Ако не го владееш достатъчно добре, то се обръща срещу теб и те унищожава. Но справиш ли се, повечето жертви нямат никакъв шанс. Така от лицето на Земята можеха да бъдат заличени обикновени простосмъртни, магьосници, призраци, дори демони. Проклятията може и да не унищожат могъщи сили като боговете, но пак ще гръмнат като атомна бомба в лицето им. И ще ги запратят надълбоко в Дуат, откъдето те може и да не се завърнат никога.