Бяхме се телепортирали в Малахитовата зала и нямах представа къде е най-близкият изход. Дори не бях сигурна дали наистина сме в Зимния дворец, или кабинетът на Меншиков е някакво хитроумно пространство, което съществува единствено в Дуат. Вече си мислех, че няма да излезем никога, когато завихме зад един ъгъл, хукнахме надолу по стълбището и зърнахме двойна врата от стъкло и желязо, извеждаща на Дворцовия площад.
Tjesu heru беше по петите ни. Подхлъзна се и се затъркаля по стълбището, като пътем счупи гипсовата статуя на някакъв нещастен цар.
Бяхме на десет метра от изхода, когато видях върху вратата верига.
— Картър — казах запъхтяна и махнах безпомощно с ръка към катинара.
Неприятно ми е да си призная колко слаба се чувствах. Нямах сили за още една магия. Последното ми „ура“ беше да счупя вазата на Сет в Малахитовата зала — добър пример защо не е хубаво да използвате магия при решаването на всичките си проблеми. Магическото слово, което призовах, за да натроша вазата, ми отне страшно много енергия и имах чувството, че съм копала дупки върху нажеженото слънце. Щеше да бъде много по-лесно просто да метна камък. Реших, ако доживея до сутринта, да добавя в чантата с нещата и няколко камъка.
Бяхме на три метра, когато Картър замахна с юмрук към вратата. Върху катинара светна Окото на Хор и вратата се отвори, сякаш е била ударена от великански пестник. Откакто се бяхме били при Червената пирамида, не бях виждала брат си да върши такива подвизи, но нямаше за кога да се изумявам. Изскочихме в зимната нощ, а tjesu heru продължи да реве зад нас.
Сигурно ще си помислите, че съм превъртяла, но първата ми мисъл бе: „Стана прекалено лесно“.
Въпреки чудовището, което ни преследваше, и онази история със Сет (при първа възможност ще го удуша — ама че гадняр, да ми забие нож в гърба!), имах чувството, че сме проникнали в светая светих на Меншиков и почти без всякакви усилия сме задигнали свитъка. Къде бяха капаните? Алармите? Проклятията с взривяващи се магарета? Бях сигурна, че сме откраднали истинския свитък. Чувствах по пръстите си същото щипане, както в Бруклинския музей, откъдето взехме първия (слава Богу, този път нямаше огън). Защо не пазеха по-добре папируса?
Бях много уморена и изостанах няколко крачки от Картър, което вероятно ми спаси живота. Усетих как настръхвам. Почувствах наоколо мрак — точно като сянката от крилете на Нехбет. Погледнах нагоре и видях, че tjesu heru се носи над нас като грамадна жаба и умува кога точно да се приземи…
— Спри, Картър! — извиках.
По-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш върху заледения тротоар. Заковах се на едно място, но Картър тичаше много бързо. Падна по дупе и се хлъзна, а мечът му отхвърча встрани.
Tjesu heru се приземи точно върху него. Ако не беше извит на дъга, щеше да го премаже, но той го обгърна като огромни слушалки и го загледа с по една глава от двете страни.
Как такова голямо нещо можеше да скача толкова надалеч? Твърде късно си дадох сметка, че е трябвало да останем вътре, понеже там на чудовището му беше по-трудно да се движи. Тук, навън, нямахме шанс да го изпреварим.
— Картър — казах аз. — Стой и не мърдай.
Той застина на четири крака. От двете глави на чудовището капеше отрова, която, паднеше ли върху ледените камъни, съскаше и се издигаше на пара.
— Ой! — изкрещях.
Понеже нямах камъни, взех парче натрошен лед и го метнах по tjesu heru. То се знае, улучих не него, а Картър по гърба. Въпреки това привлякох вниманието на звяра.
Двете глави се обърнаха към мен и загънаха езици. Първата стъпка беше направена: да разсея tjesu heru.
Стъпка втора: да измисля хитър начин да го накарам да се махне от Картър. Тази част ми създаваше повече главоболия.
Реших да използвам единствената си отвара. Вече бях изразходвала повечето си неща за магии. Магическите ми запаси бяха на изчерпване и жезълът и вълшебната пръчка едва ли щяха да ми помогнат особено. Ножът, който ми беше дал Анубис? Съмнявах се обстоятелствата да налагат да отварям нечия уста.
Амулетът на Уолт? Нямах и понятие какво да правя с него.
За милионен път съжалих, че съм се отказала от духа на Изида. Сега пълният магически арсенал на богинята щеше да ми свърши добра работа. Но аз, разбира се, се бях разделила с нея именно заради това. Такава власт е опияняваща, човек се пристрастява опасно към нея. Тя може бързо да унищожи живота ти.