Сет продължаваше да дърдори и да описва всички вълнуващи начини, по които магьосниците можели да ме убият, след като ме настигнат. Накрая, на един замръзнал мост, видях черния мерцедес. Беше спрян точно по средата, а Бес се беше облегнал на капака и похапваше шоколадови шахматни фигури. До него имаше голям найлонов плик — надявах се да е с шоколади за мен.
Извиках му, но той беше погълнат от шоколада (разбирам го) и ни забеляза чак когато бяхме на няколко метра от него. После вдигна очи и видя Сет.
Започнах да му обяснявам:
— Бес, недей…
Твърде късно. Богът джудже реагира като скункс и включи защитата си по подразбиране. Очите му изскочиха. Устата му се отвори невъзможно широко. Той кресна: АУУ! толкова гръмогласно, че косата ми се раздели на път и от уличните лампи по моста запада дъжд от ледени висулки.
Сет си изглеждаше невъзмутим.
— Здрасти, Бес — поздрави той. — Всъщност с този шоколад, размазан по лицето ти, не си чак толкова страшен.
Бес се вторачи в мен.
— Какво прави той тук?
— Да не мислиш, че беше моя идея! — започнах да се оправдавам.
Разказах му набързо за срещата ни с Меншиков.
— И така, Картър беше ранен — обобщих аз, въпреки че си беше очевидно. — Трябва да го изведем оттук.
— Но първо — прекъсна ме Сет, като сочеше към плика до Бес. — Не понасям изненади. Какво има вътре? Подарък за мен ли?
Бес се свъси.
— Сейди искаше сувенир. Донесъл съм й главата на Ленин.
Сет се плесна радостно по бедрото.
— Какъв злодей си, Бес! Все още не всичко е загубено за теб.
— Не истинската глава — уточни джуджето. — Шоколадова е.
— О… жалко. В такъв случай ще ми дадеш ли малко от шахмата? Много обичам да си похапвам пешки.
— Разкарай се оттук, Сет — каза Бес.
— Е, мога да го направя, но тъй като приятелите ни ще дойдат всеки момент, си рекох, че може би ще се спазарим.
Той щракна с пръсти и пред него изникна кълбо червена светлина. В него се видяха холографските изображения на шестима мъже в униформи, които се качиха на две бели спортни коли. Фаровете им светнаха. Автомобилите завиха по паркинга, после минаха право през един каменен зид, сякаш е от дим.
— Според мен разполагате с две минути — усмихна се Сет и светещото кълбо угасна. — Ти, Бес, помниш главорезите на Меншиков. Сигурен ли си, че искаш да ги срещнеш още веднъж?
Лицето на джудженския бог помръкна. Той смачка в ръката си една шахматна фигура от бял шоколад.
— Ах, ти, лъжец, интригант, убиец…
— Спри! — рекох аз.
Картър простена в предизвикания от отровата унес. Или ставаше по-тежък, или аз се бях уморила да го държа.
— Нямаме време за спорове — напомних. — Какво предлагаш, Сет, да спреш магьосниците ли?
Той се засмя.
— Не, не. Още се надявам, че ще те убият. Но ще ти кажа къде е последният свитък от Книгата на Ра. Него търсиш, нали?
Предположих, че лъже. Обикновено го правеше… но ако говореше сериозно…
Погледнах Бес.
— Възможно ли е да знае?
Той изсумтя.
— Повече от възможно. Жреците на Ра са дали именно на него свитъка — да го пази.
— Защо, да го вземат мътните, са го направили?
Сет се постара да е скромен.
— Как така защо, Сейди! Бях верен заместник на Ра. На негово място и ти нямаше да искаш да те безпокоят стари магьосници, които се опитват да те събудят, и щеше да повериш ключа за мястото на най-страховития си слуга, нали така?
Беше прав.
— И къде е свитъкът?
— Не бързай толкова. Ще ти кажа мястото, ако си ми върнеш тайното име.
— Едва ли ще го направя!
— Лесно е. Казваш само: „Връщам ти името“. И ще забравиш как правилно да го изричаш…
— А след това няма да имам власт над теб! И ти ще ме убиеш.
— Трябва да ми повярваш на честната дума, че няма да го направя.
— Точно така. Много ценна препоръка. А ако изрека тайното ти име, за да те принудя да ми кажеш?
Сет сви рамене.
— Може и да успееш, ако няколко дни проучваш коя магия да направиш. За беда… — Той сложи длан до ухото си — да чува по-добре. В далечината изскърцаха гуми: два автомобила, които се задаваха бързо и бяха все по-наблизо. — Не разполагаш с няколко дни.
Бес изруга на египетски.
— Не го прави, малката. На Сет не може да се вярва.