Зави надясно. Зад нас се пръсна витрина. Обърнах се и видях как цялата стъклена стена се срутва и се превръща в купчина живи змии. Преследвачите ни продължаваха да се приближават.
— Да се махаме оттук, Бес — извиках.
— Опитвам се, малката. Ей сега сме на Египетския мост. Построен е още през XIX век, но…
— Все ми е едно! Карай!
Наистина е изумително колко много неща в Санкт Петербург са свързани с Египет и колко малко ме вълнуваха. Ако те преследват зли магьосници, които мятат копия и бомби във вид на змии, си изясняваш кое е важно за теб и кое — не.
Достатъчно е да кажа: да, на Фонтанка наистина има Египетски мост, по който се излиза от центъра на града. Защо ли? Нямам представа. И ми е все тая. Докато се носехме шеметно към него, видях от двете му страни сфинксове от черен камък — женски сфинксове с позлатени фараонски корони, — но единственото, което ме вълнуваше, бе, че чрез тях можеше да се измагьоса портал.
Бес ревна нещо на египетски. В горния край на моста блесна синя светлина. Появи се пясъчна вихрушка.
— За какво намекваше Сет, когато попита колко мога да стоя без въздух? — рекох аз.
— Да се надяваме, че няма да е за дълго — отвърна Бес. — Ще бъдем само на девет метра.
— На девет метра под водата ли?
ТРЯС! Мерцедесът климна на една страна. Чак по-късно се досетих, че поредното копие е уцелило задната ни гума. Завъртяхме се по леда и след като се преобърнахме, се плъзнахме във вихрушката.
Аз си ударих в нещо главата. Отворих очи и се постарах да не губя съзнание, но или бях сляпа, или се бяхме озовали в непрогледен мрак. Чух как през счупеното от копието стъкло се процежда вода и покривът на мерцедеса се смачква като кутия от алуминий.
Имах достатъчно време, за да си помисля: „Преди по-малко от ден станах тийнейджърка, а ето че сега ще се удавя“.
После припаднах.
12.
Как усвоих изящното изкуство на назоваването
Притеснително е да се събудиш пиле.
Моята ba се носеше из тъмна вода. Докато размахвах светещи криле, се опитвах да разбера накъде е горе. Предположих, че тялото ми е някъде наблизо — вероятно се беше удавило отзад в мерцедеса, но не знаех как да се върна в него.
Защо, да го вземат мътните, Бас беше минал с колата през подводен портал? Надявах се клетият Картър да се е спасил — Бес сигурно знаеше как да го освободи. Но да умреш от отрова, едва ли беше за предпочитане пред това да се удавиш.
Течението ме понесе бързо към Дуат. Водата се преобрази на студена мъгла. Мракът се огласи от вой и ръмжене. Изгубих малко от ускорението и когато мъглата се разнесе, видях, че отново съм в Бруклинската къща и се нося пред вратата на лечебницата. На една пейка при стената като стари приятели се бяха разположили Анубис и Уолт Стоун. Изглежда така, сякаш чакаха лоши новини. Уолт беше скръстил ръце върху скута си. Раменете му бяха смъкнати. Беше се преоблякъл — нова тениска без ръкави, нови къси панталони, — но явно не беше мигнал, откакто се беше върнал от Лондон.
Анубис му говореше така, сякаш го утешаваше и се стараеше да облекчи скръбта му. Никога дотогава не го бях виждала в традиционни египетски дрехи: гол до кръста, със златна и рубинена огърлица на врата и с обикновена черна пола около кръста. На повечето момчета не бих препоръчала да се обличат така, но на Анубис му отиваше. Винаги си бях мислила, че без риза е доста кльощав (все пак имайте предвид, че не съм мислила често за това), а ето че той беше в отлична форма. В подземния свят явно имаха хубава спортна зала, надгробни камъни, които използваха за лежанки, и така нататък.
Та първата ми мисъл, след като ги видях двамата заедно, бе, че на Джаз явно й се е случило нещо ужасно.
— Какво има? — попитах, без да съм сигурна, че ме чуват. — Какво се е случило?
Уолт не реагира, но Анубис вдигна очи. Както обикновено, сърцето ми заподскача щастливо — без мое разрешение. Очите на Анубис бяха толкова приковаващи, че съвсем забравих да използвам мозъка си.
Казах:
— Хм.
Знам, Лиз би се почувствала горда.
— Сейди — отвърна Анубис. — Защо си тук? Картър умира.
Това ме върна на земята.
— Знам, чакале! Не съм искала да… Я чакай, защо съм тук?
Анубис посочи вратата на лечебницата.
— Подозирам, че те е повикал духът на Джаз.
— Да не е мъртва? Да не съм мъртва и аз?
— И двете сте живи — каза той. — Но сте пред прага на смъртта, а това означава, че душите ви могат да разговарят свободно. Само не се застоявай тук.