— Ужасно съжалявам. — Постарах се да не се разплаквам. — Ако не бях грабнала онзи тъп свитък…
— Няма за какво да съжаляваш, Сейди. Радвам се, че дойде.
— Но…
— Каквото и да се случва, Сейди, дори за лошите неща, си има причина.
— Не е вярно! — възразих аз. — Не е честно!
Как бе възможно Джаз да е толкова спокойна и мила, та тя беше в кома! Не ми се слушаше, че лошите неща се случвали като част от някакъв грандиозен план. Мразех да се говори така. Бях изгубила майка си. Бях изгубила и баща си. Животът ми беше преобърнат с главата надолу и самата аз безброй пъти се бях разминала на косъм със смъртта. Доколкото знаех, в момента бях мъртва или издъхвах. Брат ми беше отровен и се давеше, а аз не можех да му помогна.
— Няма причина, заради която си струва да се случва всичко това — заявих аз. — Животът е произволен. Жесток е. Той е…
Джаз още се усмихваше — изглеждаше леко развеселена.
— Такава ли била работата! — възкликнах. — Искала си да ме ядосаш, нали?
— Ето такава те обичаме всички, Сейди. Скръбта не ражда нищо полезно. Справяш се по-добре, когато си ядосана.
— Дрън-дрън. — Май беше права, но не бях длъжна това да ми харесва. — И защо ме доведе тук?
— Две неща — отвърна тя. — Първо, ти не си мъртва. Когато се събудиш, ще разполагаш само с няколко минути, през които да излекуваш Картър. Трябва да действаш бързо.
— И да използвам восъчната фигура — допълних аз. — Да, досетих се. Но не знам как. Не ме бива да лекувам.
— Важна е само още една съставка. Знаеш коя.
— Не, не знам.
Джаз вдигна вежда, сякаш пак се държах вироглаво.
— Съвсем близо си до това да се досетиш, Сейди. Помисли за Изида. Помисли как в Санкт Петербург насочи силата й. И отговорът ще дойде при теб.
— Но…
— Трябва да побързаме. Второто нещо: нуждаеш се от помощта на Уолт. Знам, че е опасно. Знам, че Бес те е предупредил да не го правиш. Но използвай амулета, за да повикаш Уолт и той да се завърне при теб. Уолт иска точно това. Струва си да поемеш някои рискове, дори и това да означава да загубим един живот.
— Чий живот? Неговия ли?
Сцената в лечебницата започна да се разпада и да се превръща в размит акварел.
— Мисли за Изида — повтори Джаз. — Пък и, Сейди… наистина всичко това е подчинено на някаква цел. Научихме го от теб. Предпочетохме да вярваме в Маат. От хаоса създаваме ред, от грозния произвол — красота и смисъл. Египет се свежда именно до това. Пак заради това името му — неговият ren — е оцелял през хилядолетията. Не изпадай в отчаяние. В противен случай ще победи Хаосът.
Спомних си, че на един от уроците съм казвала нещо в този дух, но дори тогава не вярвах в него.
— Ще ти доверя една тайна — рекох. — Не съм добра учителка.
Очертанията на Джаз заедно с всичките й спомени се разпаднаха бавно на мъгла.
— Нека и аз ти доверя една тайна — отвърна тя с глъхнещ глас. — Беше отлична учителка. А сега отиди при Изида и виж как е започнало всичко…
Лечебницата се изпари. Най-неочаквано се озовах на една фараонска ладия, който се носеше надолу по Нил. Слънцето прежуряше. Бреговете на реката зеленееха от тучна трева и палмови дървета. Пустинята зад тях се простираше докъдето поглед стига: голи червени хълмове, сухи и страховити, сякаш бяха на Марс.
Ладията сякаш бе онази, която Картър беше описал след видението си с Хор, макар и в по-добро състояние. Върху снежнобялото платно в червено и златисто проблясваше слънчевият диск. Над палубата прелитаха светещи кълба във всички цветове на дъгата, които натискаха греблата и дърпаха въжетата. Не знам как го правеха без ръце, но това не беше първият път, когато виждах такъв вълшебен екипаж.
Корпусът беше инкрустиран с благородни метали: мед, сребро и злато, с които бяха изобразени пътешествията на лодката през Дуат, виждаха се и йероглифи, олицетворяващи силата на Слънцето.
В средата на ладията, под златистосин навес, стоеше престолът на бога на Слънцето — безспорно най-внушителният и неудобен на вид стол, който бях виждала някога. В началото ми се стори, че е от разтопено злато. После видях, че е от жив огън: от жълти пламъци, кой знае как изваяни така, че да приличат на престол. По краката и страничните облегалки забелязах нажежени до бяло йероглифи, които светеха толкова ярко, че ме заслепиха.
Ра, който седеше на престола, не беше чак толкова внушителен. Изглеждаше като съсухрен старец, сгърбен така, че приличаше на въпросителен знак, с гола глава, осеяна със старчески петна, и лице, толкова отпуснато и сбръчкано, че наподобяваше маска. Само по очертаните с черен молив очи личеше, че е жив, защото те бяха пълни с болка и умора. Сякаш това не бе достатъчно, ами и левият му крак беше превързан и отекъл така, че бе два пъти по-дебел от обичайните си размери. Досега най-старият човек, когото бях срещала, беше Искандар, предишният Главен лектор, който бе на две хиляди години. Но дори преди да умре, той не бе изглеждал толкова зле.