И небето да ми е на помощ, но за мен този човек беше брат ми.
„Как е тайното ти име, Картър?“, помислих си.
Той уж беше болен, а съзнанието му пак се съпротивляваше. Човек не може просто да съобщи тайното си име. Всеки си има такова — точно като боговете, но повечето хора така и не го разбират до края на живота си и не изразяват с думи най-съкровената си същност. Всъщност си е разбираемо. Опитайте се да обобщите с пет или по-малко думи всичко, което сте преживели. Не е съвсем лесно, нали?
— Можеш го — прошепнах аз. — Ти си мой брат. Аз те обичам. Най-притеснителното, най-дразнещото в теб, което всъщност преобладава в характера ти — хиляда Зии сигурно ще избягат от теб, стига да знаят истината. Аз обаче ще остана. Пак ще бъда до теб. А сега, глупчо такъв, ми кажи името си, за да ти спася живота.
Дланта, която бях долепила до челото му, ме сърбеше. През пръстите ми минаваше целият му живот: призрачни спомени от времето, когато бяхме малки и живеехме с родителите си в Лос Анджелис. Видях рождения си ден, на който тортата се пръсна. Видях и мама, която, преди да заспим, ни четеше от учебник за колежа, видях и татко, който свиреше джаз и танцуваше с мен из стаята, а Картър си запушваше ушите и крещеше: „Тати!“. Видях и мигове, които не бях изживявала заедно с брат си: Картър и татко, попаднали във водовъртежа на размириците в Париж; Картър и Зия, които си говорят на свещи в Първи ном; Картър, който стои сам в библиотеката в Бруклинската къща, гледа вторачено в Окото на Хор и се бори с изкушението да вземе от могъществото на бога. Изобщо не ми беше споменавал, но на мен ми олекна. Бях смятала, че само аз съм се изкушавала да го направя.
Малко по малко Картър се отпусна. През мен минаха най-ужасните му страхове, най-притеснителните му тайни. Той ставаше все по-немощен: отровата бе сковала сърцето му. С последно усилие на волята брат ми ми съобщи тайното си име.
/_Не, разбира се, че няма да ви го кажа. Не че можете да го използвате, след като сте го чули на запис, но не искам да рискувам._/
Вдигнах восъчната фигурка и изрекох тайното име на Картър. Отровата се отдръпна тутакси от вените му. Восъчното човече позеленя и се стопи в ръцете ми. Картър вече нямаше температура. Потрепери, пое си дълбоко дъх и отвори очи.
— Точно така — казах угрижено. — И само да си посмял някога отново да яхнеш някое гадно чудовище с вид на змия.
— Извинявай… — отвърна той прегракнало. — Как го направи, с тайното ми име ли?
— Да.
— И всичките ми тайни…
— Да.
Брат ми простена и закри лицето си, сякаш искаше отново да изпадне в кома, но, честно казано, нямах намерение да се заяждам с него. Едно е да покажеш на някого си къде му е мястото, съвсем друго — да си жесток с него. Аз не съм жестока. Пък и след като надзърнах в най-тъмните кътчета на съзнанието му, се позасрамих, дори може би започнах да го уважавам повече. Там всъщност нямаше почти нищо. В сравнение с моите страхове и отблъскващи тайни… майко мила! Картър беше съвсем хрисим. Дано никога не си разменяме местата и дано не се налага той да лекува мен.
Бес дойде при нас, носеше върху свивката на лакътя си главата на Ленин. Явно си похапваше от нея, защото челото го нямаше: Ленин бе станал жертва на фронтална шоко-лоботомия.
— Браво на теб, Сейди! — Той отчупи носа на Ленин и го подаде на Картър. — Хапни си, малкият. Заслужаваш го.
Брат ми се свъси.
— Да не би шоколадът да притежава вълшебни целебни свойства?
Бес прихна.
— Ако притежаваше, щях да съм най-здравото джудже под слънцето. Не. Просто е вкусен.
— И имаш нужда от сили — добавих аз. — Трябва да обсъдим много неща.
Въпреки сроковете, които ни притискаха: до равноденствието и края на света оставаха само още два дни, — Бес настоя до утре сутринта да сме си починели. Предупреди, че ако дотогава Картър се преуморява физически или магически, това може да го погуби след отравянето.
Развълнувах се, че ще изгубим толкова много време, но бях хвърлила доста усилия да върна брат си към живот и го предпочитах жив. Пък и да си призная, не бях в по-добра форма от него. След магиите, които бях направила, бях капнала от умора и едва ли щях да стигна по-далеч от верандата.
Бес се обади на регистратурата и поръча на една от служителките в хотела да ни купи в града дрехи и други неща. И аз не знам как точно е на арабски „кубинки“, но жената от хотела успя да намери нови. След като донесе покупките, понечи да даде кубинките на Картър, а после се ужаси, защото Бес посочи мен. Доставиха ми и червена боя за коса, удобни дънки, памучна тениска без ръкави в пустинни камуфлажни цветове и кърпа за глава, за каквато египтянките сигурно умираха, аз обаче реших да не я нося, защото едва ли щеше да отива на новите морави кичури, които смятах да си направя в косата.