Картър получи дънки, обувки и тениска, на която отпред на английски и арабски пишеше: „Собственост на Александрийския университет“. Както личеше, дори служителките в хотела, натоварени да напазаруват, веднага се досещаха колко е смотан.
Жената беше успяла да намери и някои неща за магьосническите ни чанти: парчета восък, връв, дори папирус и туш, въпреки че се съмнявам Бес да й е обяснил за какво са ни.
След като служителката си тръгна, ние с Бес и брат ми си поръчахме от рум сървиса нещо за ядене. После седнахме на верандата и загледахме как отминава следобедът. Откъм Средиземно море подухваше приятен прохладен ветрец. Съвременна Александрия се простираше вляво: странна смесица от лъскави небостъргачи, бедняшки порутени къщурки и древни развалини. От двете страни на крайбрежната магистрала растяха палми и по нея вървяха какви ли не превозни средства, от бмв-та до магарета. От апартамента всичко изглеждаше някак нереално: неподправената енергия на града, суматохата и врявата долу, а ние си седяхме на верандата и похапвахме пресни плодове и последните разтопени остатъци от главата на Ленин.
Запитах се дали и боговете се чувстват така, докато наблюдават от тронната зала в Дуат света на обикновените простосмъртни.
Докато си говорехме, оставих на масата двата свитъка от Книгата на Ра. Изглеждаха съвсем безобидни, а ние за малко да загинем, докато ги вземем. Трябваше да открием само още един и тогава вече щеше да настане голямата веселба: да се досетим какво да направим с тях, за да вдигнем от сън бога на Слънцето. Изглеждаше невъзможно за четиридесет и осем часа да успеем да свършим толкова много неща, а ето че седяхме тук — изтощени, на резервната скамейка, принудени да почиваме до сутринта. С тъпия си героизъм Картър си беше навлякъл ухапване от змията на Доктор Дулитъл… а после наричаше мен импулсивна! През това време Еймъс и нашите ученици, които бяха съвсем неподготвени, бяха оставени на произвола на съдбата в Бруклинската къща и се стягаха за защита срещу Влад Меншиков — магьосник, толкова безпощаден, че тайното му име сигурно беше като на бога на злото.
Обясних на брат си какво се е случило в Санкт Петербург, след като са го ухапали: как съм върнала на Сет тайното име и в замяна той ми е казал къде е последният свитък — на място с името Бахария. Описах и видението си с Анубис и Уолт, разговора с духа на Джаз и как съм пътувала с ладията на Ра. Единственото, което затаих: как Сет ми е казал, че селото на Зия се казва ал-Хамра Макан. Да, знам, не постъпих добре, но току-що бях посетила главата на Картър. Вече знаех колко важна е за него Зия. Давах си сметка, че каквото и да му съобщя за нея, то ще го разтърси.
Брат ми седеше на креслото и слушаше напрегнато. Лицето му отново имаше нормален цвят, с ясни и будни очи. Беше ми трудно да повярвам, че преди броени часове е бил на смъртен одър. Искаше ми се да си припиша заслугите на целителка, но имах чувството, че Картър се е възстановил в не по-малка степен благодарение на почивката, на няколкото безалкохолни напитки и на чийзбургера с картофки, който му донесоха от рум сървиса.
— Бахария… — каза той и погледна Бес. — Името ми е познато. Откъде ли?
Бес се почеса по брадата. Откакто бях преразказала разговора си със Сет, той седеше мрачен и мълчалив. Както личеше, най-много го притесняваше името „Бахария“.
— Това е един оазис навътре в пустинята — обясни Бес. — До 1996 година погребаните там мумии тънат в тайна. После едно глупаво магаре стъпило в дупка в земята, счупило капака на една гробница и я отворило.
— Точно така! — възкликна Картър и ме погледна грейнал, а аз разчетох в блесналите му очи: „Историята е страхотно нещо!“, от което разбрах, че явно се чувства по-добре. — Казва се Долината на златните мумии.
— Обичам златото — оповестих аз. — И не чак толкова мумиите.
— О, просто не си срещала достатъчно мумии — отбеляза Бес.
Не разбрах дали се шегува, но реших да не питам.
— Значи последният свитък е скрит там, така ли?
Бес сви рамене.