— Логично е. Оазисът е затънтен. Открит е съвсем наскоро. Направени са му и мощни заклинания, за да се предотвратят придвижванията през портали. Археолозите, подвластни на смъртта, са проучили при разкопки някои от гробниците, но пак има огромен лабиринт от тунели и помещения, които от хилядолетия не е отварял никой. Много мумии.
Представих си мумиите от филмите на ужасите, които стенат и преследват с протегнати ръце и размотани ленени ивици пищящи изгряващи кинозвезди.
— Какво точно означава „много мумии“? — престраших се да попитам.
— При разкопки са открили няколкостотин, но общо сигурно са десет хиляди — отговори Бес.
— Как така десет хиляди? — погледнах аз Картър, но той дори не трепна.
— Сейди — рече ми, — няма вероятност те да оживеят и да те убият.
— Да — съгласи се Бес. — Май няма. Почти е сигурно.
— Благодаря — изпелтечих аз. — Чувствам се много по-добре.
/_Да, знам, вече заявих, че не се страхувам от мъртъвци и гробища. Но чак пък десет хиляди мумии? Бяха множко._/
— При всички случаи повечето са от римско време — поясни Бес. — Дори не са точно египетски. Римляни, които се опитват да се напъхат в нашия задгробен свят, защото е по-интересен. Но някои от по-старите гробници… е, налага се да проверим. Вече две части от Книгата на Ра са у вас и вероятно, щом се приближите, ще откриете лесно третата.
— Как по-точно? — поинтересувах се аз.
Бес сви рамене.
— Ако разделиш няколко свързани помежду си вълшебни предмета, те се привличат като магнит. Колкото по-близо са, толкова по-силно се притеглят.
От това не ми олекна особено. Представих си как тичам по каменен тунел с пламтящи свитъци, залепнали за двете ми длани.
— Прекрасно — рекох. — Значи от нас се иска само да се промъкнем през лабиринт от гробници, покрай десет хиляди златни мумии, които, май, почти сигурно няма да оживеят и да ни убият.
— Да — потвърди Бес. — Е, те всъщност не са от чисто злато. Повечето са само покрити с варак. Но иначе — да.
— Това е съвсем различно.
— В такъв случай взехме решение — намеси се и Картър, който очевидно бе много развълнуван в положителния смисъл на думата. — Можем да тръгнем утре сутрин. Далеч ли е?
— Малко над триста и двайсет километра — отговори Бес, — но пътищата са лоши. И порталите… хм, както вече казах, на оазиса са му направени заклинания и никой не може да проникне там през портал. А и да нямаше заклинания, отново ще навлезем в Първи ном. Разумно е да използваме възможно най-малко магия. Ако ви открият на територията на Дежарден…
Не беше нужно да се доизказва.
Взрях се в очертанията на Александрия, разпростряла се по брега на проблясващото Средиземно море. Опитах се да си я представя в древността, във времената преди още Клеопатра — последния египетски фараон, да застане на страната на губещите в гражданската война в Древен Рим и да загуби живота и царството си. Именно в този град бе настъпил краят на Древен Египет. Мястото не бе най-подходящата отправна точка в търсенето на древна реликва.
За съжаление нямах друг избор. Налагаше се да измина триста и двайсет километра през пустинята, за да отида в отдалечен оазис и в копа не от сено, а от мумии да намеря игла… свитък де. Не виждах как ще успеем за времето, което ни оставаше.
И още по-лошо, не бях казала на Картър последното, което имах да му съобщавам — за селото на Зия. Можех просто да си замълча. Щях да постъпя егоистично. И дори вероятно правилно, защото се нуждаех от помощта му и не можех да си позволя той да се разсейва. Но нямах право да не му казвам. Бях нахлула в съзнанието му и бях научила тайното му име. Най-малкото, което можех да направя, беше да съм откровена с него.
— Картър… има още нещо. Сет искаше да знаеш. Селото на Зия се е казвало ал-Хамра Макан.
Той сякаш позеленя.
— И просто забрави да ми кажеш ли?
— А ти нали не си забравил, че Сет е лъжец? — попитах аз. — Не ни е помагал особено. Съобщил ми го е, защото иска да създаде между нас хаос.
Усетих, че отново губя брат си. Мислите му бяха понесени от мощно течение: мисълта, че може да спаси Зия. Сега, след като бях проникнала в съзнанието му, знаех, че Картър няма да се успокои — че няма да може да се успокои, — докато не я открие. Не само защото я харесваше. Беше си втълпил, че тя е част от съдбата му.
Една от страшните му тайни? Дълбоко в себе си брат ми още не беше простил на татко, задето не е спасил мама, въпреки че тя беше загинала за благородно дело и сама беше избрала да се жертва. Картър просто не искаше да подведе Зия по същия начин, колкото и висок да беше залогът. Изпитваше нужда някой да вярва в него, изпитваше нужда да спаси някого и беше убеден, че този човек е Зия. Сякаш казваше: извинявай, но някаква си по-малка сестричка не ми върши работа.