— Ще кажа просто, че Уолт ми е брат.
Картър се смръщи. Не исках да съм груба, но явно го обидих с тези думи. Сега, като се замисля, съжалявам, но тогава бях ужасена и ядосана. Картър ме поставяше в невъзможно положение.
— Върви — подканих аз твърдо. — Спаси Зия.
Той се опита да разчете по лицето ми какво чувствам, аз обаче се извърнах. Сега не му беше времето за безмълвните ни разговори. На брат ми не му трябваше да знае какво мисля.
— Как ще се намерим? — попита той.
— Хайде да се срещнем пак тук — предложих аз. — Ще тръгнем по изгрев-слънце. Ще търсим двайсет и четири часа, не повече — аз свитъка, а ти — селото на Зия, и после ще се върнем и двамата в Александрия.
Бес изсумтя.
— Времето не е достатъчно. Дори и всичко да мине по вода, ще разполагате само с около дванайсет часа, през които да съберете в едно Книгата на Ра и да я използвате преди началото на равноденствието.
Беше прав. Беше невъзможно.
Въпреки това Картър кимна.
— Това е единственият ни шанс. Длъжни сме да опитаме.
Погледна ме обнадежден, но сякаш още тогава знаех: няма да се срещнем в Александрия. Бяхме от семейство Кейн, а това означаваше, че всичко ще се обърка.
— Добре тогава — промърморих. — А сега ще ме извините, но отивам да си приготвя багажа.
Побързах да вляза вътре, докато не съм се разплакала.
13.
Как ми приседна от един демон
На това място няма да е зле да сменя тайното си име на „Притеснен до смърт от сестра си“, защото то като цяло обобщава преживяното от мен.
Ще пропусна приготовленията за пътуването, а също как Сейди повика Уолт и му обясни положението и как по изгрев-слънце двамата с Бес се сбогувахме и взехме от един от „надеждните му приятели“ кола, която се повреди по средата на пътя за Кайро.
Всъщност ще се прехвърля направо на частта, когато ние с Бес се носехме по прашния път в каросерията на пикап, управляван от бедуини, и търсехме село, което отдавна не съществуваше.
Вече беше късен следобед и аз започвах да си мисля, че Бес е бил оптимист, когато е изразил мнението, че ни трябва един ден, за да открием ал-Хамра Макан. С всеки пропилян час ми ставаше все по-тежко на сърцето. Бях рискувал всичко, само и само да помогна на Зия. Бях зарязал Еймъс и учениците в Бруклинската къща — да се защитават сами срещу най-злия магьосник на света. Бях оставил сестра си да издирва без мен последния свитък. Ако не намерех Зия… всъщност нямах право на провал.
Да пътуваш с професионални номади, си имаше и някои предимства. От една страна, бедуините знаеха всички села, стопанства и прашни кръстопътища в Египет. Нямаха нищо против да спират и да питат местните хора за изчезналото село, което търсехме.
От друга страна, направо боготворяха Бес. Държаха се с него така, сякаш е амулет, който носи късмет. Когато спряхме за обяд (за чието приготвяне отидоха два часа), бедуините дори ни дадоха най-вкусната част от ярето. Мен ако питате, най-вкусната не се отличаваше особено от най-невкусната, но предполагам, че това е било голяма чест.
Недостатъците на това да пътуваш с бедуини ли? Те не бързаха. Отне ни цял ден да криволичим на юг по долината на Нил. Беше горещо и отегчително. Отзад в пикапа дори не можех да разговарям с Бес, без устата да ми се напълни с пясък, ето защо разполагах с доста време за размисъл.
Сейди доста добре описа обсебеността ми. Още в мига, когато ми спомена как се казва селото на Зия, и вече не можех да се съсредоточа върху нищо друго. Предположих, разбира се, че сигурно е някакъв номер. Апоп се опитваше да ни раздели и да ни попречи да намерим свитъка. Но вярвах и че е казал истината ако не за друго, то защото именно тя щеше да ме разтърси най-силно. Беше унищожил селото на Зия още докато тя е била малка — не знаех по каква причина. Сега, скрита там, Зия бе потънала в предизвикан с магия сън. И ако не я спасях, Апоп щеше да я убие.
Защо не я беше убил досега, при положение че знаеше къде е? Нямах представа и това ме притесняваше. Може би Апоп още не разполагаше с достатъчно сила. Или не искаше. Така де, ако се опитваше да ме прилъже в капан, Зия беше най-добрата примамка. При всички положения Сейди беше права: бях направил този избор, без да следвам разума. Просто бях длъжен да спася Зия.
Въпреки това се чувствах като последен негодник, задето отново съм оставил сестра си да се оправя сама. Първо я бях пуснал в Лондон, макар и да знаех, че не е хубаво да ходи там. Сега я бях пратил да издирва свитък в катакомби, пълни с мумии. Е, да, Уолт щеше да й помогне и като цяло тя умееше да се грижи за себе си. Но един добър брат щеше да остане с нея. Току-що ми беше спасила живота, а с какво й бях отвърнал аз? Сякаш й бях казал: „Страхотно. Ще се видим по-късно. Забавлявай се с мумиите.“