— Изглеждаш ужасно — отбеляза Бес.
— Благодаря.
— В магически план. Не ми изглеждаш готов за битка. Разбираш ли, че каквото и да ни чака, то няма да е приятелски настроено?
Беше стиснал под периферията на шапката зъби, сякаш се готвеше за спор.
— Смяташ го за грешка — отвърнах аз. — Смяташ, че е трябвало да остана със Сейди.
Той сви рамене.
— Смятам, че ако разсъждаваше трезво, веднага щеше да разбереш, че ни залагат КАПАН. Предишният Главен лектор — Искандар — е нямало да крие гаджето ти…
— Тя не ми е гадже.
— … без да направи защитна магия. Както личи, и Сет, и Апоп искат да намериш мястото, което означава, че това не вещае за теб нищо добро. Зарязваш сестра си и Уолт да се оправят сами. За капак се разхождаме из задния двор на Дежарден и след онзи номер в Санкт Петербург Меншиков няма да миряса, докато не те намери. Затова да, бих казал, че това не е най-доброто, което можеше да направиш.
Вторачих се в предното стъкло. Идеше ми да избухна, задето Бес ме е нарекъл глупак, но се опасявах, че може би е прав. Надявах се да се съберем отново със Зия и да сме щастливи. А по всяка вероятност едва ли щях да доживея до сутринта.
— Меншиков може би още се възстановява от раните по главата — рекох обнадежден.
Бес се засмя.
— От мен да го знаеш, малкият. Меншиков е вече по петите ти. Той не забравя обидите.
В гласа му се долавяше пърлещ гняв, точно както в Санкт Петербург, когато ни бе разказал за сватбата на джуджетата. Запитах се какво ли му се е случило на Бес в онзи дворец и защо след три века той продължава да мисли за него.
— Влад ли го направи? — полюбопитствах. — Той ли те залови?
Не изглеждаше чак толкова изсмукано от пръстите. Бях срещал доста магьосници, които бяха на няколко века. Но Бес поклати глава.
— Дядо му, княз Александър Меншиков. — Бес изрече името така, сякаш то е кръвна обида. — Негласно ръководеше Осемнайсети ном. Беше могъщ. И жесток. В много отношения внук му прилича на него. Никога не съм си имал вземане-даване с такъв магьосник. Залавяха ме за пръв път.
— Но нали след краха на Египет магьосниците са затворили в Дуат всички богове?
— Повечето от нас — съгласи се Бес. — Някои спаха цели две хилядолетия, докато баща ти не ги пусна на свобода. Други се измъкваха от време на време, а Домът на живота ги издирваше и ги връщаше. Сехмет избяга през 1918 година. Голяма епидемия от грип. Но има и неколцина богове, които като мен през цялото време бяха в света на простосмъртните. Едно време бях дружелюбно настроен. Гонех духове. Обикновените хора ме обичаха. Затова, след като Египет падна, римляните ме взеха за свой бог. После, през Средновековието, християните слагаха по катедралите и къде ли още не фигури по мое подобие — да ги пазят. Съчиняваха предания за таласъми, джуджета, отзивчиви гноми… за първообраз на всички съм послужи аз.
— Отзивчиви гноми ли?
Той се свъси.
— Нима не ме смяташ за отзивчив? Изглеждам добре по зелен клин.
— Нямах нужда от този образ.
Бес изсумтя.
— При всички положения Домът на живота никога не ме е издирвал сериозно. Просто се спотайвах и гледах да не си навличам неприятности. Преди Русия не ме е залавял никой. Сигурно и досега щях да бъда затворник там, ако не беше…
Той не се доизказа — усети се, че се е раздърдорил излишно.
Слезе от пътя и пикапът подкара с друсане по твърдия пясък и камъните към реката.
— Някой ти е помогнал да избягаш ли? — започнах да налучквам аз. — Кой, Баст ли?
Вратът на джуджето почервеня до мораво.
— Не… не Баст. Тя не можеше да мръдне от бездната, сражаваше се с Апоп.
— Тогава…
— Важното е, че излязох на свобода и си отмъстих. Успях да направя така, че Александър Меншиков да бъде осъден за злоупотреби. Беше опозорен, бяха му отнети и богатството, и всички титли. Цялото му семейство беше заточено в Сибир. Най-прекрасният ден в живота ми. За съжаление внук му Владимир се завърна. Накрая отиде отново в Санкт Петербург, натрупа състояние, не по-малко, отколкото на дядо му, и превзе Осемнайсети ном. Ако има възможност да ме залови… — Бес се намести зад волана, сякаш му убиваха пружините на седалката. — Досещам се защо ти разказвам всичко това… Ти, малкият, не си поплюваш. Само как се спусна на моста „Ватерло“ да защитаваш сестра си, беше готов да ме заловиш… за това се иска смелост. И се опита да яхнеш tjesu heru! Беше храбро от твоя страна. Глупаво, но храбро.