Докоснах водния ковчег.
— Внимателно, малкият — предупреди Бес.
През мен на вълна премина магическа енергия. Беше едва доловима — както върху лицето на водния демон, — но аз усетих мислите на Зия. Тя беше хваната като в капан в сън, че се дави. Опитваше се да се вкопчи в последния си хубав спомен: доброто лице на Искандар, когато той е сложил в ръцете й гегата и млатилото: „Дръж го, скъпа. Ще имаш нужда от тях. И не се страхувай. Няма да те притесняват сънища.“
Но се беше оказало, че е грешал. В съня й бяха нахлули кошмари. Гласът на Апоп съскаше в мрака: „Унищожих семейството ти. Сега идвам за теб.“ Зия виждаше отново и отново как селото й се руши, докато Апоп се смее, а духът на Нефтида се бунтува вътре в нея. С магията си Искандар беше направил така, че и богинята да потъне в сън, и тя се опитваше да защити Зия, като призоваваше Нил — да покрие помещението, така че Змеят да не ги намери. Но не можеше да спре сънищата. Вече три месеца Зия сънуваше един и същ хаотичен кошмар и бе на ръба на лудостта.
— Трябва на всяка цена да я пусна на свобода — заявих аз. — Отчасти е в съзнание.
Бес всмука през зъбите си въздух.
— Не би трябвало да е възможно, но ако е вярно…
— Зия е в сериозна беда.
Бръкнах по-надълбоко в саркофага. Насочих същата енергия, която бях използвал, за да разделя реката, само че в по-малък мащаб. Лека-полека водата изгуби формата си, разтопи се като кубче лед. Хванах Зия, която бе на път да се претърколи от подиума. Тя изпусна гегата и млатилото. Жезълът и вълшебната й пръчка паднаха с трополене на пода.
Саркофагът изтече на тънка струйка и Зия отвори очи. Опита се да си поеме въздух — безуспешно.
— Какво й е, Бес? — попитах аз. — Какво да правя?
— Богинята — отвърна той. — Тялото на Зия отхвърля духа на Нефтида. Отнеси я на реката.
Лицето на Зия започна да посинява. Грабнах я на ръце и хукнах по хлъзгавите стъпала, което не беше никак лесно, защото през цялото време тя ме риташе и удряше. Успях да мина през тинята, без да падна, и я положих на брега на реката.
С очи, пълни с уплаха, Зия се хвана за гърлото, но след като тялото й докосна Нил, около нея затрепка синьо сияние. Лицето й си върна обичайния цвят. От устата й бликна вода, сякаш Зия се беше превърнала в човешки фонтан. Сега, като си помисля, гледката си беше доста грозна, но тогава толкова ми олекна, че не се замислих за това.
От повърхността на реката се издигнаха течните очертания на жена в синя рокля. В течаща вода повечето египетски богове губеха силата си, но Нефтида очевидно беше изключение. Излъчваше могъщество. Беше със сребърна корона върху дългата черна коса. Подобно на Изида, и Нефтида беше с царствено лице, но бе с по-мила усмивка и по-добри очи.
— Здравей, Бес — поздрави тя с глас, тих и нашепващ, като ветрец в тревата покрай реката.
— Нефтидо! — отвърна джуджето. — Отдавна не сме се виждали.
Богинята на водата погледна надолу към Зия, която трепереше в ръцете ми и още се опитваше да си поеме въздух.
— Съжалявам, че я използвах да се вселя в нея — рече тя. — Не биваше да го правя, за малко да унищожа и двете. Бди добре над нея, Картър Кейн. Тя има добро сърце и важна съдба.
— Каква съдба? — попитах аз. — Как да я пазя?
Вместо да отговори, духът на Нефтида се стопи и се сля с Нил.
Бес изсумтя одобрително.
— В Нил й е мястото. Там е истинското й тяло.
Зия се задави и се преви на две.
— Още не може да диша!
Предприех единственото, за което се сетих: започнах да й правя изкуствено дишане уста в уста.
Да, да, знам как звучи, но не разсъждавах трезво.
/_Стига си се смяла, Сейди._/
Честно ви казвам, не се опитвах да се възползвам. Просто се опитвах да помогна.
Зия не го възприе по този начин. Удари ме с юмрук по гърдите толкова силно, че издадох звук като писукаща играчка. После се обърна на една страна и повърна.
Не мислех, че дъхът ми е чак толкова лош.
Когато Зия насочи отново вниманието си към мен, очите й пламтяха от гняв — точно както едно време.
— Как смееш да ме целуваш! — успя да изрече тя.