— Аз такова… не исках…
— Къде е Искандар? — попита Зия. — Мислех, че… — Очите й се разфокусираха. — Сънувах, че… — Тя се разтрепери. — Вечен Египет, Искандар не е… Не може да е…
— Зия…
Опитах се да я хвана за рамото, тя обаче ме избута. Извърна се към реката и се разрида с пръсти, заровени в тинята.
Исках да й помогна. Не издържах да я гледам да страда така. Но се извърнах към Бес и той се пипна с пръст по окървавения нос, сякаш ме предупреждаваше: „По-кротко, че ще вземе да те разкраси ето така“.
— Имаме да говорим за много неща, Зия — подхванах, като се постарах да не личи от гласа ми, че съм сломен. — Нека те махна от реката.
Тя седеше на стъпалата на собствената си гробница, беше обгърнала раменете си с ръце. Дрехите и косата й вече бяха изсъхнали, но въпреки топлата нощ и сухия вятър откъм пустинята още трепереше.
По моя молба Бес й донесе от гробницата жезъла и вълшебната пръчка заедно с гегата и млатилото, но явно не бе особено щастлив. Подаде й нещата така, сякаш са отровни.
Опитах да обясня на Зия как стоят нещата: за shabti, за смъртта на Искандар и как Дежарден е станал Главен лектор, какво се е случило през трите месеца след битката със Сет, но не съм сигурен доколко ме е чула. Все клатеше глава, беше си запушила с длани ушите.
— Искандар не може да е мъртъв — рече с треперлив глас. — Не може да… не би ми причинил такова нещо.
— Постарал се е да те защити — възразих аз. — Не е знаел, че ще сънуваш кошмари. Издирвам те…
— Защо? — попита Зия. — Какво искаш от мен? Помня те от Лондон, но след това…
— В Ню Йорк срещнах твоя shabti. Той… тя… ти ни заведе със Сейди в Първи ном. Зае се с обучението ни. Работихме заедно в Ню Мексико, после при Червената пирамида…
— Не. — Тя стисна силно очи. — Не съм била аз.
— Но ти помниш какво е правил shabti. Просто се постарай да…
— Ти си от семейство Кейн! — извика Зия. — Самозванци! И си тук… с това там — посочи тя Бес.
— Това там си има име — промърмори джуджето. — Започвам да се питам защо изобщо съм прекосил половината Египет, за да те вдигна от сън.
— Ти си бог! — отсече Зия. После се извърна към мен. — И ако си го призовал ти, ще бъдеш умъртвен!
— Изслушай ме, моето момиче — продължи Бес. — Беше приела в тялото си духа на Нефтида. И ако има някой, който ще бъде умъртвен…
Зия грабна жезъла.
— Махай се оттук!
Добре че не си беше върнала цялата сила. Успя да изстреля стълб слаб огън в лицето на бога джудже, който го отмести с лекота.
Стиснах края на жезъла й.
— Престани, Зия! Той не е враг!
— Мога ли да я ударя? — попита Бес. — Ти, малкият, удари мен. Струва ми се справедливо.
— Няма да се биете! — отсякох аз. — И да се замервате с огън. Ние, Зия, сме в един лагер. Равноденствието започва утре по залез-слънце и Апоп ще избяга от затвора си. Наумил си е да те унищожи. Тук сме, за да те спасим.
Името Апоп се стовари върху нея с все сила. Тя се опита да си поеме въздух, сякаш белите й дробове отново се бяха напълнили с вода.
— Не. Не, не може да бъде. Защо да ти вярвам?
— Защото…
Аз се поколебах. Какво можех да кажа? Защото преди няколко месеца сме се харесали ли? Защото сме преживели заедно толкова много неща и сме си спасили един на друг живота? Тези спомени не бяха нейни. Тя ме помнеше — донякъде. Но времето, което бяхме прекарали заедно, приличаше на филм, който е гледала, с актриса, изпълнила нейната роля, и в който е правила неща, каквито не би извършила за нищо на света.
— Ти не ме познаваш — заяви горчиво Зия. — А сега си върви, иначе ще се видя принудена да се бия с теб. Сама ще се върна в Първи ном.
— Може би е права, малкият — намеси се пак Бес. — Не е зле да тръгваме. Тук направихме толкова много магии, че сигурно сме включили достатъчно аларми.
Стиснах юмруци. Бяха се оправдали най-големите ми страхове. Зия не ме харесваше. Всичко, което бяхме преживели заедно, се бе превърнало на прах заедно с глиненото й копие. Но както сигурно съм споменавал, ставам вироглав, ако ми кажат, че не мога да правя нещо.
— Няма да те оставя. — Посочих с ръка развалините на родното й село. — Това място тук, Зия, е било разрушено от Апоп. Не е станало случайно. Не е станало по вина на баща ти. Змеят се е целил в теб. Искандар те е отгледал, защото е усещал, че имаш важна съдба. Скрил те е заедно с фараонската гега и млатило по същата причина: не просто защото в теб се е вселила богиня, а защото е щял да умре и се е страхувал, че вече няма да може да те защитава. Не знам каква точно е съдбата ти, но…