— Спри! — Тя запали още веднъж върха на жезъла. Този път той се разгоря по-ярко. — Изопачаваш мислите ми. Същият като кошмарите си.
— Знаеш, че не е така. — Сигурно нямаше да е зле да замълча, но не можех да повярвам, че Зия наистина ще ме подпали. — Преди да издъхне, Искандар е разбрал, че трябва да се върнат старите времена. Затова ни е оставил живи нас със Сейди. Боговете и магьосниците трябва да работят рамо до рамо. Ти… твоето shabti го проумя, докато се биехме заедно при Червената пирамида.
— Малкият! — подкани по-припряно Бес. — Наистина трябва да тръгваме.
— Ела с нас — казах на Зия. — Знам, че винаги си се чувствала самотна. Никога не си имала никой друг освен Искандар. Разбирам го, но съм твой приятел. Можем да те защитим.
— Никой не защитава мен! — Тя скочи на крака. — Аз съм книжник в Дома на живота!
От жезъла й се изстреляха пламъци. Понечих да грабна вълшебната пръчка, но я бях изгубил, разбира се, в реката. Стиснах инстинктивно символите на фараона: пастирската гега и бойното млатило. За да се защитя, ги кръстосах пред гърдите си и жезълът на Зия в миг стана на парчета. Огънят угасна.
Зия залитна назад и от дланите й се заизвива пушек.
Тя ме погледна донемайкъде стъписана.
— Как смееш да използваш символите на Ра?
Сигурно съм изглеждал не по-малко изненадан.
— Аз такова… без да искам! Искам само да поговорим. Вероятно си гладна. Отзад в пикала носим храна и вода…
— Картър! — Бес застана нащрек. — Тук нещо не е наред…
Когато се обърна, беше твърде късно. Около него като взрив блесна ослепително бяла светлина. След като кръговете пред очите ми изчезнаха, видях, че Бес е застинал в клетка с пръчки, които светеха като флуоресцентни лампи. До него стояха двамата души, които исках най-малко да срещам: Мишел Дежарден и Влад Задъхания.
Дежарден изглеждаше дори по-стар, отколкото във видението ми. Прошарената коса и раздвоената му брада бяха дълги и неподдържани. Бежовите одежди му бяха широки. Наметалото като леопардова кожа, каквото носят всички Главни лектори, се беше смъкнало от лявото му рамо.
Затова пък Влад Меншиков изглеждаше свеж и готов за една хубава игра на „Я да поизмъчваме Кейн“. Беше облечен в снежнобял ленен костюм и носеше нов жезъл във вид на змия. Сребърният медальон като змийче проблясваше върху вратовръзката му. Върху къдравата си побеляла коса беше нахлупил бяло бомбе, вероятно за да скрие раните, нанесени му от Сет. Усмихна се, сякаш се радваше да ме види, което можеше да мине и за убедително, ако беше със слънчевите очила. Но Меншиков не ги носеше и ужасните му очи зад съсипаната, изпъстрена с белези тъкан, пламтяха от омраза.
— Както ти казах, Главен лекторе — изрече той с дрезгав глас, — следващата стъпка на Кейн ще бъде да намери клетото момиче и да се опита да го вербува.
— Изслушай ме, Дежарден — казах аз. — Меншиков е предател. Призова Сет. Опитва се да пусне на свобода Апоп…
— Ето на! — викна руснакът. — Както предрекох, момчето се мъчи да прехвърли вината за магията, която е направило без право на това, от болната глава на здравата.
— Моля? — възкликнах аз. — Няма такова нещо.
Той се извърна и огледа Бес, който още беше застинал в светещата клетка.
— Картър Кейн, твърдиш, че си невинен, а те заварваме да общуваш в богове. Кого имаме тук? Джуджето Бес! За щастие дядо ми ме е научил на една страхотна магия за оковаване, която да прилагам именно за тази твар. Научил ме е и на много магии за изтезание, подействали… чудесно на бога джудже. Винаги съм искал да ги пробвам.
Дежарден сбърчи погнусен нос, но така и не разбрах заради кого, дали заради мен, или заради Меншиков.
— Картър Кейн — подхвана той, — знаех, че се домогваш до престола на фараона. Знаех, че си се сдушил с Хор. Сега обаче те заварвам да държиш гегата и млатилото на Ра, а съвсем наскоро се установи, че те са изчезнали от нашите хранилища. Дори за теб това е нагъл акт на агресия.
Погледнах оръжията в ръцете си.
— Не е това. Намерих ги току-що…
Замълчах. Не можех да му кажа, че символите са били скрити заедно със Зия. Дори и той да ми повярваше, можех да навлека неприятности на Зия.
Дежарден кимна, сякаш си бях признал. За моя изненада изглеждаше малко тъжен.