— Какви римляни? — попитах аз. — И какви са те?
— Мър.
Котката ме погледна така, сякаш казваше: „Кои сте вие и къде е храната?“.
Отместих муцуната на камилата от олигавената си коса.
— Ела, Уолт — промърморих. — Хайде да намерим мумиите.
Дадохме на котката парченца пастърма и вода от запасите си. Не бяха като рибата и млякото, но тя остана доста доволна. Тъй като оазисът се виждаше и животинчето явно се ориентираше по-добре от нас, оставихме го да си дояде храната. Пак добре, че Уолт отново превърна камилите в амулети и ние се отправихме бавно пеш към Бахария.
Не се затруднихме да намерим стопанството за фурми. Черната водна кула беше в края му и бе най-високото съоръжение наоколо. Насочихме се към нея, като лъкатушехме из сенчестите палми. В далечината се издигаше селска къща, ние обаче не забелязахме хора. Египтяните вероятно не бяха чак толкова безразсъдни, че да стоят на следобедната жега.
Отидохме при водната кула, аз обаче не видях вход за гробница. Кулата беше доста стара: четири ръждиви метални подпори и кръгъл бидон с размерите на гараж на петнайсетина метра във въздуха. Бидонът течеше. През няколко секунди от небето капеше вода, която падаше шумно на спечения пясък. Наоколо не се виждаше нищо освен още палми, няколко изгубили цвета си селскостопански сечива и разядена от стихиите шперплатова табела, която лежеше на земята. На нея със спрей пишеше нещо на арабски и английски — някой селянин вероятно се бе опитвал да продаде на пазара стоката си. Надписът на английски гласеше: „Фурми — най-добрата цена. Студена бебси“.
— Каква бебси? — попитах аз.
— Пепси — поясни Уолт. — Чел съм в интернет. В арабския няма „п“. Всички тук викат на пепси-колата „бебси“.
— Значи към бицата можеш да си вземеш бебси?
— Бо всяка вероятност.
Аз изсумтях.
— Щом това тук е забележителност, не трябва ли да има разкопки? Археолози? Билетни каси? Търговци на сувенири?
— Баст може би ни е пратила при таен вход — отвърна Уолт. — За предпочитане е пред това да се промъкваме между цяла гмеж охрана и уредници.
Бях заинтригувана от този таен вход, но освен ако не можехме да се телепортираме магически с водната кула или под някоя от палмите не бе скрита врата, нямах представа къде е този толкова удобен вход. Изритах табелата с бебсито. Отдолу нямаше друго освен още пясък, който бавно се превръщаше в кал от кап-кап-капа на продънения бидон.
После се взрях по-внимателно във влажното петно на земята.
— Я чакай!
Приклекнах. Водата се събираше на вадичка, сякаш под пясъка имаше подземна пукнатина. Вдлъбнатинката беше с дължина към един метър и с ширина не повече от молив, но бе прекалено права, за да е естествена. Започнах да дълбая в пясъка. На дълбочина шест сантиметра ноктите ми задраскаха по камък.
— Помогни ми да разчистим пясъка — казах на Уолт.
След минута вече бяхме изровили плоска плоча с размери около един квадратен метър. Опитах се да пъхна пръсти под влажните й краища, но камъкът беше дебел и прекалено тежък, за да го вдигна.
— Можем да използваме нещо за лост — предложи Уолт. — И да го вдигнем.
— Или да се отдръпнем — допълних аз.
Уолт понечи да възрази, но когато извадих жезъла, прояви благоразумието да се отдръпне. С новите си познания за магията на боговете не се замислих особено какво трябва да правя — по-скоро почувствах връзката си с Изида. Спомних си за онзи път, когато тя е намерила ковчега на съпруга си сраснат с дънера на един кипарис и толкова се ядосала и отчаяла, че вдигнала във въздуха дървото. Насочих тези чувства и взряна в камъка, изрекох:
— Ha-di.
Добрата новина: заклинанието подейства по-добре дори отколкото в Санкт Петербург. Йероглифът припламна на върха на жезъла ми и камъкът се натроши на парченца, след което отдолу зейна тъмна дупка.
Лошата новина: разрушенията, които причиних, не се ограничиха само с камъка. Пръстта около дупката започна да се рони. Ние с Уолт се дръпнахме назад, защото в трапа западаха още камъни и аз проумях, че току-що съм разклатила целия покрив на подземното помещение. Дупката се разшири чак до подпорите на водната кула. Тя заскърца и се разлюля.
— Бягай! — кресна Уолт.
Спряхме чак след като се скрихме зад една палма на трийсет метра оттам. Водната кула протече на още доста места и се разклати като пиян човек, после падна към нас и се натроши, като ни направи вир-вода и се плисна на истински потоп сред редиците палми.