Шумът беше толкова оглушителен, че сигурно го чуха в целия оазис.
— Ужас! — простенах аз.
Уолт ме погледна, сякаш съм луда. Сигурно наистина бях виновна в онова, в което ме обвиняваха. Но е страшно изкушение да вдигаш във въздуха разни неща, нали?
Изтичахме при кратера. Сега вече той беше с размерите на плувен басейн. Долу, на пет метра от повърхността, под купчината пясък и камъни, имаше редици мумии, всичките омотани в ивици плат и положени върху каменни плочи. Сега, опасявам се, бяха сплескани, но си личеше, че са били ярко оцветени в червено, синьо и златно.
— Златни мумии. — Уолт изглеждаше ужасен. — Част от гробницата, която още не е проучена при археологически разкопки. Току-що съсипа…
— Казах вече — ужас! А сега ми помогни да сляза долу, преди собственикът на водната кула да се е появил с пушка в ръка.
16.
… Но още по-зли са римляните
Честно казано. Повечето мумии в онова помещение вече си бяха съсипани от капещата вода. Ако искате да получите наистина ужасна смрад, просто добавете към мумия малко вода.
Пропълзяхме през отломъците и намерихме коридор, който водеше по-надълбоко под земята. Не можех да определя дали си го е имало, или са го прокопали, но той се гънеше цели четиридесет метра през плътната скала и накрая извеждаше в друга погребална камера. Това помещение не беше повредено от водата. Всичко се бе съхранило изумително добре. Уолт носеше електрически фенерчета и в слабата светлина проблеснаха покрити със злато мумии, наслагани по каменни плочи и ниши в стените. Само в тази камера бяха поне сто, а във всички посоки имаше още и още коридори.
Уолт освети три мумии, положени заедно на подиум в средата. Телата им бяха целите омотани в ивици ленен плат, затова приличаха доста на кегли за боулинг. Върху ленения плат до най-малките подробности бяха нарисувани техни подобия: ръце, кръстосани върху гърдите, накити по вратовете, египетска пола и сандали, какви ли не защитни йероглифи и изображения на богове отстрани. Всички рисунки бяха в типично египетски стил, лицата им обаче бяха изобразени съвсем различно, като реалистични портрети, пренесени от другаде върху главите на мумиите. Вляво имаше мъж с дълго брадато лице и тъжни тъмни очи. Вдясно бе положена красива жена с къдрава кехлибарена коса. Но онова, което ме трогна най-много, беше мумията в средата. Тялото й беше мъничко — очевидно на дете. На портрета беше нарисувано момченце на около седем години. Беше с очите на баща си и с косата на майка си.
— Семейство — предположи Уолт. — Погребани са заедно.
Под десния лакът на малчугана беше пъхнато нещо — дървено конче, вероятно любимата му играчка. Въпреки че семейството бе мъртво от хилядолетия, не се сдържах и се просълзих малко. Беше си ужасно тъжно.
— От какво са умрели? — попитах учудена.
В коридора точно пред нас екна глас:
— От пелагра.
Жезълът се озова на мига в ръката ми. Уолт насочи електрическото фенерче към вратата и в помещението влезе призрак. Най-малкото предположих, че е призрак, защото беше прозрачен. Беше по-възрастен едър мъж с късо подстригана бяла коса, увиснали като на булдог бузи и сърдито лице. Беше облечен в римска туника, но очите му бяха очертани с черен молив, затова приличаше малко на някогашния министър-председател Уинстън Чърчил по бяла тога и с грим.
— Сега ли сте умрели? — огледа ни той предпазливо. — Отдавна не съм виждал новопристигнали. Къде са ви телата?
Ние с Уолт се спогледахме.
— Всъщност си ги носим — заявих аз.
Веждите на призрака се изстреляха нагоре.
— Di immortales. Живи ли сте?
— Засега — отвърна Уолт.
— Значи носите дарове? — потърка ръце мъжът. — О, казаха, че ще дойдете, но ние чакахме цяла вечност. Къде бяхте?
— Хм… — Не исках да разочаровам един призрак, особено при положение че той бе започнал да свети по-ярко, което в магията често вещае, че ще се пръсне. — Дали да не се представим? Аз съм Сейди Кейн. Това тук е Уолт…
— Ама, разбира се! Името ми ви трябва, за да правите с него заклинания. — Призракът се прокашля. — Аз съм Апий Клавдий Ират.
Останах с чувството, че от мен се очаква да съм възхитена.
— Чудесно. Доколкото схващам, името не е египетско, нали?
Призракът се обиди.
— Римско е, разбира се. Озовахме се тук заради проклетите египетски обичаи. Какъв ужас, да ме зачислят към този забравен от бога оазис, сякаш на Рим му е притрябвало цял легион да пази стопанства за фурми! После имах нещастието да се поболея. На смъртния си одър казах на жената: „Старовремско римско погребение, Лобелия. Никакви местни тъпотии.“ Ама кой да слуша! Наложи се да ме мумифицира и сега моята ba е заседнала тук за вечни времена. Женска му работа! Съпругата ми сигурно се е върнала в Рим и е умряла както си му е редът.