Честно казано, си съчинявах. Сигурна съм, че ще се изненадате, но когато съм притеснена, имам навика да си дърдоря.
/_О, стига си се смял, Картър._/
При всички положения лицето на Клод Побеснелия стана по-лукаво. Запитах се дали в Римската империя е имало търговци на колесници и дали той не е бил от тях. Представих си го в римска реклама — по долнопробна карирана тога: „Трябва да съм луд, за да давам колесниците на такива цени!“.
— Значи си в добри отношения с египетските богове — повтори замислен Клод. — И казваш, че можеш да поговориш с тях. — После се извърна към Уолт. Върху лицето му се четеше такава пресметливост и нетърпение, че чак ме побиха тръпки. — Ако свитъкът, който търсите, е от дълбока древност, значи се намира в по-старата част на катакомбите. Там много преди да дойдем ние, римляните, са погребани някои от местните хора. Сега вече техните ba са се преселили. На тях не им беше трудно да отидат в Дуат. Но гробниците им и досега си стоят непокътнати заедно с много реликви и така нататък.
— Искаш ли да ни ги покажеш? — попита Уолт с много повече вълнение, отколкото можех да проявя аз.
— О, да. — Клод Побеснелия се усмихна с най-лъчезарната си усмивка на „най-добрия търговец на колесници“. — После ще обсъдим съответното възнаграждение, а? Елате, приятели. Не е далеч.
Запомнете: когато един призрак ви предлага да ви отведе навътре в гробница и в името му присъства думата „Побеснелия“, е за предпочитане да откажете.
Докато вървяхме през тунелите и погребалните камери, Клод Побеснелия ни разказваше за различните мумии. За Калигула, търговеца на фурми:
— Ужасно име! Но веднъж нарекат ли те на император, пък бил той и психар, няма отърване. Умря, след като се обзаложи с един, че може да целуне скорпион. — За роба Варенс: — Отблъскващ човек. Опита да се хване гладиатор. Дадеш ли на един роб меч, не е трудно да се досетиш как ще умре! — За Октавия, жената на пълководец на легион: — Стана като местните! Даде да й мумифицират котката. Дори повярва, че е потомка на фараони, и се опита да повика духа на Изида. Излишно е да казвам, че смъртта й беше мъчителна.
Той ми се ухили, сякаш е много смешно. Постарах се да не издавам колко съм ужасена.
Онова, което ме изуми най-много, беше колко много са мумиите и колко различни са една от друга. Някои бяха увити в истинско злато. Портретите им бяха толкова правдоподобни, че те сякаш ни следяха с очи, докато минавахме. Седяха на богато украсени мраморни плочи, сред какви ли не ценни вещи: накити, вази, дори shabti. Други от мумиите изглеждаха така, сякаш са ги рисували деца от забавачница. Бяха увити как да е и нашарени с криви йероглифи и мънички богове само с личица и чертички за тяло, ръце и крака. Портрети като техните можех да рисувам дори аз, а аз рисувам ужасно. Телата им бяха напъхани по три в тесни ниши или просто бяха струпани по ъглите на помещението.
Когато попитах за тях, Клод Побеснелия отговори пренебрежително:
— От простолюдието са. Да не видят нещо! Нямаха пари за художници и погребални обреди, затова опитаха подхода „Направи си сам.“
Погледнах надолу към портрета на най-близката мумия — лицето й беше нарисувано набързо и боите бяха нанесени с пръсти. Запитах се дали не са го правили покрусените й деца: последен дар за майка им. Въпреки лошото качество ми се стори трогателен. Не са имали пари и художническа дарба, но бяха направили всичко по силите си, за да я изпратят с много любов в задгробния живот. Щях да питам Анубис следващия път, когато го видех. Дори и да не можеше да си плати, такава жена заслужаваше да бъде щастлива в отвъдното. На този свят имаше достатъчно снобизъм, защо да го пренасяме и в задгробния живот?
Уолт вървеше бавно след нас, без да казва нищо. Осветяваше с електрическото фенерче ту една, ту друга мумия, сякаш размишляваше върху съдбата им. Запитах се дали не си мисли за прочутия си праотец Тутанкамон — гробът му беше в пещера, която не се различаваше особено от тези катакомби тук.
След още няколко дълги тунели и претъпкани с мумии помещения влязохме в погребална камера, която очевидно беше много по-стара. Рисунките по стените бяха избелели, но изглеждаха по-египетски, с хора, които вървяха на една страна, и йероглифи, образуващи думи, а не просто сложени за украса. Мумиите бяха не с реалистични портрети, а с нарисувани най-общо усмихнати лица с големи очи, каквито бях виждала по повечето египетски посмъртни маски. Някои се бяха разпаднали на прах. Други бяха сложени в каменни саркофази.