— Местни хора — потвърди Клод Побеснелия. — Египетски благородници от времето, преди ние римляните да превземем страната. Онова, което издирвате, би трябвало да е някъде наоколо.
Огледах помещението. Имаше само още една врата, препречена с големи камъни и отломъци. Уолт тръгна да търси, а през това време аз си спомних какво е казал Бес — че първите два свитъка от Книгата на Ра може би ще ми помогнат да намеря третия. Извадих ги от чантата с надеждата да ми посочат като пръчка за търсене на вода пътя, но не се случи нищо.
Уолт извика от другия край на помещението:
— Какво е това тук?
Стоеше пред нещо като светилище: ниша в стената със статуя на мъж, повит като мумия. Фигурата беше от дърво и беше украсена със скъпоценни камъни и благородни метали. В светлината на фенерчето ивиците плат около нея проблясваха като седеф. Човекът държеше златен жезъл отгоре със сребърния символ djed. Около краката му стояха гризачи, вероятно плъхове. Кожата на лицето блещукаше в тюркоазносиньо.
— Баща ми — предположих аз. — Ъъъ… Имах предвид Озирис де.
Клод Побеснелия вдигна вежди.
— Как така баща ти?
Добре че Уолт ме спаси от обясненията.
— Не — рече той. — Виж му брадата.
Тя беше доста необичайна. Бе тънка като молив, започваше от бакенбардите и продължаваше по очертанията на челюстта и бе със съвсем прав дълъг връх, сякаш някой я беше очертал с пастел и после го беше залепил отдолу на брадичката.
— И огърлицата — продължи Уолт. — Отзад е с пискюл. Озирис не носи такива. И животните в краката… плъхове ли са? Помня една история с плъхове…
— Мислех, че сте жреци — прекъсна го недоволно Клод Побеснелия. — Това очевидно е бог Птах.
— Какъв Птах? — Бях чувала доста на брой странни имена на египетски богове, но това беше ново за мен. — Птах, синът на бога на плюенето Пу ли?
Клод ме изгледа лошо.
— Винаги ли си толкова смотана?
— Обикновено още по-смотана.
— Новачка и за капак еретичка — отсече той. — Голям късметлия съм. Е, малката, не би трябвало точно аз да те уча за собствените ти богове, но доколкото знам, Птах е бог на занаятчиите. Сравняваме го с римския бог Вулкан.
— Какво тогава търси в гробница? — попита Уолт.
Клод се почеса по несъществуващата брада.
— Всъщност и аз недоумявам. Не го виждаме в повечето египетски погребални обреди.
Уолт посочи жезъла на статуята. Когато го разгледах по-внимателно, видях, че символът djed е съчетан с още нещо, с извит връх, който изглеждаше странно познат.
— Това е символът was — обясни Уолт. — Означава „могъщество“. Много от боговете са имали такива жезли, но чак сега забелязах, че той прилича на…
— Да, да — прекъсна го нетърпеливо Клод. — На обредния нож, с който жреците отварят устата на мъртвите. Да ви призная, вие, египетските жреци, сте безнадежден случай. Нищо чудно, че ви покорихме толкова лесно.
Ръката ми сякаш се раздвижи сама: бръкна в чантата и извади черното острие netjeri, което ми беше дал Анубис.
Очите на Клод Побеснелия блеснаха.
— А, значи не сте безнадежден случай. Отлично! С този нож и със съответното заклинание би трябвало да успеете да докоснете мумията ми и да ме пуснете в Дуат.
— А, не — възразих аз. — Не е само това. Ножът, Книгата на Ра, статуята на бога на плюенето. Всичко това е свързано някак.
Лицето на Уолт грейна.
— Птах е бил не само бог на занаятчиите, нали, Сейди? Не са ли го наричали Бога на отварянето?
— Хм… възможно е.
— Мислех, че си ни го казала ти по време на обучението. Или може би беше Картър.
— Такава скучна информация? Вероятно е бил Картър.
— Но е важно — настоя Уолт. — Птах е бил бог демиург. Според някои предания е сътворил душите на хората просто като е изрекъл една дума. Могъл е да върне към живот всяка душа и да отвори всяка врата.
Преместих поглед към задръстената с отломъци врата, единствения друг изход в помещението.
— Да отвори всяка врата ли? — Вдигнах двата свитъка на Ра и тръгнах към срутения тунел. Свитъците станаха неприятно топли. — Последният свитък е от другата страна — съобщих. — Трябва да минем през натрошените камъни.