— Оправдания! — ревна Клод.
— Ако не млъкнеш — предупредих го аз, — ще намеря мумията ти и ще нарисувам върху портрета ти мустаци.
Клод пребледня като… е, като призрак.
— Само да си посмяла!
— Уолт — продължих аз, като се постарах да не обръщам внимание на римлянина, — Джаз успя ли да ти помогне?
— Направи всичко по силите си. Но вече три хилядолетия това проклятие се оказва непреодолимо за лелителите. Днешните лекари смятат, че е свързано със сърповидно-клетъчната анемия, но не са сигурни. От десетилетия се опитват да установят от какво е починал цар Тутанкамон, не могат обаче да постигнат съгласие. Според някои той е отровен. Според други е умрял от вродено заболяване. Отишъл си е заради проклятието, те обаче не могат, разбира се, за го признаят.
— Няма ли начин? Все пак познаваме богове. Може би ще успея да те излекувам, както Изида е излекувала Ра. Ако знаех тайното ти име…
— Мислил съм за това, Сейди — прекъсна ме той. — Мислил съм за всичко. Проклятието не може да се развали. Действието му може само да се забави, ако… ако избягвам да правя магии. Ето защо се заех с талисмани и амулети. В тях магията се залага предварително и те не изискват толкова много усилия от човека, който ги използва. Но това ми помогна съвсем малко. Роден съм да правя магии, затова, както и да постъпвам, проклятието подкопава силите ми. Някои дни не е толкова страшно. В други ме боли цялото тяло. Направя ли магия, състоянието ми се влошава.
— И колкото повече правиш…
— Толкова по-бързо ще умра.
Аз го ударих с юмрук по гърдите. Не се сдържах. Цялата ми скръб и вина се изляха в гняв.
— Глупак такъв! Защо тогава си тук? Трябваше да ми кажеш! Бес те предупреди да стоиш в Бруклин. Защо не го послуша?
Какво ви казах, че не се разтопявам от очите на Уолт ли? Взимам си думите обратно. Когато той ме погледна в онази прашна гробница, очите му бяха точно толкова тъмни, нежни и тъжни, както на Анубис.
— Така и така ще умра, Сейди. Искам животът ми да значи нещо. Пък и… ми се ще да прекарам възможно най-много време с теб.
От това ме заболя повече, отколкото от удар в гърдите. Много повече.
Сигурно щях да го целуна. Или може би да му ударя плесница.
Но Клод Побеснелия не беше състрадателна публика.
— Сигурно е много мило, но ми обещахте да се отплатите. Хайде да се върнем в римските гробници. И да пуснем духа от мумията ми. После да освободим и другите. След това правете каквото щете.
— На какви други? — попитах аз. — Ти да не си полудял?
Той се взря в мен.
— Смешен въпрос — съгласих се. — Но има хиляди други. Разполагаме само с един нож.
— Обещахте!
— Не сме обещавали нищо! — възразих аз. — Ти каза, че ще обсъдим възнаграждението, след като намерим свитъка. Тук не намерихме нищо освен задънена улица.
Призракът изръмжа по-скоро като вълк, отколкото като човек.
— Щом вие не искате да дойдете при нас, ние ще дойдем при вас — закани се той.
Призракът му заблестя, после в миг изчезна.
Погледнах притеснена Уолт.
— Какво искаше да каже?
— Не знам — призна си той. — Но не е зле да измислим как да минем през отломъците и да се махнем оттук — бързо.
Колкото и да се стараехме, нищо не се случи бързо. Не можехме и не можехме да махнем отломъците. Имаше прекалено много големи камъни. Не успявахме да направим проход отстрани, над или под тях. Не се престрашавах да кажа заклинанието с ha-di или да направя магията с черния нож. Уолт нямаше амулети, които да помогнат. Наистина не знаех какво да предприема. Статуята на Птах ни се усмихваше, но не предлагаше нищо полезно, нито пък проявяваше интерес към телешката пастърма и сока.
Накрая, покрита с прах и плувнала в пот, се свлякох върху един каменен саркофаг и огледах наранените си пръсти.
Уолт седна до мен.
— Не се отказвай. Все има начин.
— Така ли? — попитах, бях много ядосана. — Точно както има лек за теб? Ами ако няма? Ако…
Гласът ми заглъхна. Уолт извърна лице така, че то се скри в здрача.
— Извинявай — казах. — Беше ужасно. Но нямаше да го понеса, ако… — Бях толкова объркана, че не знаех какво да кажа и как се чувствам. Единственото, което знаех, бе, че не искам да губя Уолт. — Искрен ли беше… — подхванах. — Когато каза, че искаш да прекараш повече време с… сещаш се нататък.
Той сви рамене.