— Не е ли очевидно?
Не отговорих, но, много ви моля… с момчетата нищо не е очевидно. За такива несложни същества са доста озадачаващи.
Представих си как се изчервявам като домат, затова реших да сменя темата.
— Клод каза, че е усетил около теб аурата на Анубис. Често ли разговаряш с него?
Уолт започна да си играе с пръстените.
— Мислех, че Анубис може би ще ми помогне. И ще ми осигури още малко време преди… преди края. Исках да съм по-дълго тук, за да ти помогна да разгромиш Апоп. Тогава вече щях да имам чувството, че съм направил нещо с живота си. Имаше и други причини… за желанието ми да поговоря с него. За едни… способности, които развивах.
— Какви способности?
Беше ред на Уолт да смени темата. Той си погледна ръцете, сякаш бяха опасно оръжие.
— Там е работата, че бях на път да не дойда в Бруклин. Когато получих амулета djed, картичката, с която ни повикахте, мама не искаше да ме пуска. Знаеше, че ако тръгна да уча магия, това само ще засили действието на проклятието. Дълбоко в себе си се страхувах да дойда. И бях ядосан. Звучеше ми като жестока шега. Вие ми предлагахте да ме обучите за магьосник, а аз знаех, че няма да остана жив повече от година-две.
— Как така година-две?
Едвам си поемах дъх. Винаги бях смятала, че една година е невероятно много време. Сякаш бях чакала цяла вечност да стана на тринайсет. И всички учебни срокове ми се виждаха безкрайни. Изведнъж обаче ми се стори, че две години са съвсем малко. Щях да бъда едва на петнайсет, още нямаше да имам право дори да си извадя шофьорска книжка. Не си представях какво е да зная, че след две години — дори по-скоро, ще умра, ако и занапред се занимавам с онова, за което съм родена — да правя магии.
— Защо тогава дойде в Бруклин?
— Нямах друг избор — отвърна Уолт. — Цял живот бях живял с мисълта, че всеки момент мога да умра. Мама изкарваше всичко много сериозно, много важно. Но когато дойдох в Бруклин, изпитах чувството, че имам съдба, цел в живота. Заслужаваше си, дори и въздействието на проклятието да се засилеше.
— Не е никак честно.
Уолт ме погледна и аз забелязах, че се усмихва.
— Такъв е моят път. От години повтарям, Сейди, че искам да бъда тук. През последните два месеца имам чувството, че всъщност съм жив за пръв път. И след като те опознах… — Той се прокашля. Притеснен, беше доста привлекателен. — Започнах да се тревожа за дребни неща. За косата си. За дрехите. Дали съм си измил зъбите. Представяш ли си, умирам, а се притеснявам за зъбите си.
— Хубави са ти.
Той се засмя.
— Точно това имах предвид. Една забележка от този род, и се чувствам по-добре. Всички дребни неща изведнъж ми се струват важни. Нямам чувството, че умирам. Щастлив съм.
Аз пък бях нещастна. От месеци си мечтаех Уолт да признае, че ме харесва, но не така… сякаш казваше: „Мога да съм откровен с теб, защото бездруго умирам“.
Не ми даваше мира и още нещо, което беше казал. Напомняше ми за един урок, който бях обяснявала в Бруклин, и в съзнанието ми започна да се избистря една мисъл.
— Изведнъж дребните неща изглеждат важни — повторих аз. Погледнах надолу към купчинката отломъци, които бяхме разчистили от входа. — О, едва ли е чак толкова лесно!
— Кое — попита Уолт.
— Камъните.
— Току-що си изплаках душата, а тя седнала да мисли за камъните.
— За вратата — възразих аз. — Сходна магия. Как мислиш, дали…
Той примига.
— Ти, Сейди Кейн, си гений.
— Е, зная. Но дали ще успеем?
Ние с Уолт се запретнахме да събираме още камъчета. Отчупихме малко от по-големите молози и го добавихме към нашата купчинка. Хвърлихме всички усилия да създадем мъничко копие на камарата отломъци, препречили входа.
Надявах се, разбира се, да създадем сходство, връзка, както бях постъпила в Александрия с восъчната фигурка на Картър. Камъните в купчинката ни идваха от срутения тунел, така че тя и първоначалната купчина вече бяха свързани като вещество, благодарение на което би трябвало да създадем лесно връзка. Но винаги е сложно да преместиш нещо много голямо с помощта на нещо съвсем малко. Ако не внимавахме, можехме да съборим цялото помещение. Не знаех на каква дълбочина под земята сме, но предполагах, че над нас има достатъчно камъни и пръст, за да ни погребат завинаги.
— Готов ли си? — попитах аз.
Уолт кимна и извади вълшебната си пръчка.
— О, не, прокълнато момче — спрях го аз. — Ти само ми пази гърба. Ще се включиш, ако таванът започне да пада и ни трябва щит. Но ще правиш магии само при крайна необходимост. Аз ще разчистя входа.