— Не съм толкова немощен, Сейди — възрази той. — Не ми трябва закрилница.
— Глупости — отсякох аз. — Мъжкарски дрънканици, пък и всички момчета имат нужда от грижи.
— Моля? Божичко, колко си досадна!
Усмихнах се мило.
— Нали уж искаше да прекараш известно време с мен.
Преди да е възразил, вдигнах вълшебната пръчка и започнах да правя магията.
Представих си, че нашата купчинка камъни е свързана с отломъците при вратата. Представих си, че в Дуат двете са едно и също. Казах заповедта „съедини се“:
— Hi-nehm.
Символът заблещука върху мъничката купчинка.
Махнах бавно и предпазливо няколко камъчета от камарата пред входа. Отломъците в коридора изтрополиха.
— Получава се — каза Уолт.
Не смеех да погледна и да се разсейвам. Бях насочила цялото си внимание към задачата да преместя малко по малко камъните и да разпределя камарата при входа на по-малки могилки. Беше трудно — сякаш местех самите молози. Почувствах се замаяна. Когато Уолт ме хвана за рамото, нямах представа колко време е минало. Бях толкова изтощена, че не възприемах ясно нещата.
— Готово — каза той. — Справи се блестящо.
Входът беше разчистен. Отломъците бяха избутани по ъглите на помещението, където лежаха, струпани на по-малки купчини.
— Чудесно, Сейди.
Уолт се наведе и ме целуна. Вероятно просто изразяваше възхищението или щастието си, но от целувката се замаях още повече.
— Хм — казах: пак тия мои невероятни словесни умения.
Уолт ми помогна да се изправя. Насочихме се към коридора за следващото помещение. Бяхме хвърлили огромни усилия да попаднем в него, а то не се оказа особено интересно: някакви си пет квадратни метра с нищо върху тях, ако не броим една лакирана кутия, сложена върху пиедестал от пясъчник. Отгоре имаше резбована дървена дръжка във вид на демонска хрътка с щръкнали уши — звяра Сет.
— О, това едва ли вещае нещо добро — отбеляза Уолт.
Аз обаче отидох право при кутията, вдигнах капака и грабнах свитъка вътре.
— Сейди! — викна Уолт.
— Какво? — обърнах се аз. — Това тук е кутията на Сет. Ако е искал да ме убие, е могъл да го направи в Санкт Петербург. Не, той иска да взема този свитък тук. Сигурно си мисли, че ще бъде забавно да погледа как се убивам, докато се опитвам да вдигна от сън Ра. — Погледнах към тавана и креснах: — Нали така, Сет?
Гласът ми прокънтя из катакомбите. Вече нямах сили да повикам Сет с тайното му име, но пак останах с чувството, че съм привлякла вниманието му. Въздухът стана по-студен. Земята се разтресе, сякаш под нея се смееше нещо, нещо много голямо.
Уолт ахна.
— По-добре не рискувай.
— И това ми го казва момче, което е готово да умре, само и само да прекара известно време с мен?
Уолт уж ми се поклони дълбоко.
— Взимам си думите обратно, госпожице Кейн. Умолявам те, продължавай с опитите да се убиеш.
— Благодаря.
Погледнах трите свитъка в ръцете си: цялата Книга на Ра, събрана на едно място вероятно за пръв път, откакто Клод Побеснелия е носел малки римски памперси. Бях събрала свитъците, бях направила невъзможното, бях удържала невъобразима победа. Но пак не беше достатъчно, освен ако не намерехме Ра и не го събудехме, преди Апоп да се е въздигнал.
— Нямаме време за губене — казах аз. — Хайде да…
Коридорите се огласиха от гърлен стон, сякаш нещо — или цели пълчища от неща, — се бяха събудили много кисели.
— Да се махаме оттук — довърши вместо мен Уолт. — Добре си се сетила.
Докато тичахме през предишното помещение, погледнах статуята на Птах. Изкуших се да си взема обратно пастърмата и сока — Колкото за да бъда гадна, — но после се отказах.
„Сигурно нямаш вина — помислих си. — Едва ли е лесно да се казваш Птах. Хапни си сладко, макар че ми се искаше да ни помогнеш.“
Продължихме да тичаме нататък. Не беше лесно да си спомним пътя. Наложи се два пъти да се връщаме, докато открием помещението с мумиите на семейството, където бяхме срещнали Клод Побеснелия.
Понечих да притичам слепешката през него и да вляза в последния тунел, но Уолт ме спря и ми спаси живота. Насочи електрическото фенерче към изхода, после към коридорите от двете страни.