— Йенефер — изсумтя дядо Подсвирчо — с магия изхвърчала от магьосническия замък, наречен Голо бърдо. И цопнала право в морето. Сред океанските бушуващи вълни и острите скали. Но не се страхувайте, деца, това е дреболия за една магьосница. Не се удавила, на островите Скелиге попаднала, съюзници намерила. Защото, видите ли, огромна злоба се надигала в нея към магика Вилгефорц. Сигурна била, че е отвлякъл Цири, и смятала да го намери, жестоко да си отмъсти и Цири да спаси. Това е. Някой ден ще ви разкажа как е станало.
— А Цири?
— Цири продължавала да граби с Плъховете, под името на Фалка скрита. Нравело й се разбойническото житие, защото, въпреки че никой за това не знаел, имало тогава в нея злоба и жестокост — всичко лошо, в човека що се крие, на повърхността излязло и полека-лека над доброто надделявало. О, огромна грешка вещерите в Каер Морхен са направили, когато да убива са я учили! И Цири сеела е смърт, не знаейки, че тя, самата смърт, я следва по петите. Защото страшният Бонхарт на пътя бил и вече я следил. Но за това ще ви разкажа друг път. За вещера послушайте сега.
Децата притихнаха, наобиколиха стареца в тесен кръг. Заслушаха. Свечеряваше се. Дружелюбните през деня коноп, малинак и растящият близо до къщите слез изведнъж се превърнаха в зловеща, мрачна борова гора. Какво ли шумоли в нея? Дали е мишле или страшен огненоок елф? А може би е стрига, или Баба Яга е дошла за децата? Дали волът пристъпва от крак на крак в обора, или това е тропотът на конете на жестоки нашественици, които отново, както преди сто години, преминават през Яруга? Дали това, което прелита над къщите, е прилеп, или може би е вампир, летящ чрез магическо заклинание към далечното море?
— Вещерът Гералт — започна разказвачът, — заедно със своята компания нова, тръгнал към Ангрен, където са блата и борови гори. Тогава още имало е борови гори, сега останали са само в Брокилон… Дружината им тръгнала на изток, нагоре по Яруга, към мочурищата в Черната гора. Отначало им вървяло, ала после, хе-хе… Сега ще ви разкажа за това…
И така се носеше приказката за отдавна отминали, забравени времена. Децата слушаха.
Вещерът седеше на един пън, на ръба на пропаст, от която се разкриваше изглед към блатата и обраслите с тръстика брегове на Яруга. Слънцето залязваше. От тресавището излетя ято жерави и полетя във формата на клин, надавайки крясъци.
„Всичко се обърка — помисли си вещерът, поглеждайки към руините от дърварската колиба и тънката струя дим, издигаща се от огъня на Милва. — Всичко тръгна наопаки. А колко добре започна. Странна беше тази моя компания, но все пак я имах. Имахме цел — близка, реална, конкретна. През Ангрен — на изток, в Каед Дху. Всичко вървеше нормално. Но нещо се обърка. Лош късмет или съдба?“
Жеравите тръбяха сигнала си.
Емиел Регис Рохелек Терзиеф-Годфрой яздеше най-отпред, върху дорестия нилфгардски жребец, придобит от вещера при Армерия. Макар и отначало да се мръщеше на вампира и миризмата му на билки, жребецът бързо свикна и не създаваше повече грижи, отколкото движещата се наблизо Плотка, която риташе в отговор на ухапванията на конските мухи. Зад Регис и Гералт своя Пегас яздеше Лютичето, с превързана глава и с войнствена физиономия. По пътя поетът съчиняваше геройска песен, в бойната мелодия и в римите на която се отразяваха неотдавнашните им приключения. Формата на произведението говореше еднозначно за това, че във всички тези приключения именно авторът и изпълнителят се е оказал най-мъжествен от мъжествените. Процесията приключваше с Милва и Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах. Кахир яздеше отново придобития си дорест жребец и водеше за юздата сив кон, натоварен с част от скромната им екипировка.
Най-накрая излязоха от крайречните блата на малко по-високо разположен сух терен, от чиито хълмове вече можеше да се види блестящата лента на Голяма Яруга, а на север — високите и скалисти подстъпи на далечния масив Махакам. Времето беше прекрасно, слънцето грееше, конските мухи престанаха да хапят и да бръмчат около ушите им. Ботушите и крачолите им бяха изсъхнали. По облените от слънчева светлина склонове се виждаха къпинови храсти, пълни с плодчета, конете започнаха да намират трева, течащите от възвишенията ручеи носеха кристално чиста вода и бяха пълни с пъстърва. Стана възможно да палят огън, когато се мръкне, и дори да присядат около него. Накратко казано, всичко беше прекрасно, и настроението им би трябвало веднага да се оправи. Но не се оправяше. Защо — стана ясно още на един от първите биваци.
— Почакай малко, Гералт — започна поетът, като се оглеждаше и кашляше. — Не бързай към лагера. Аз и Милва искаме да поговорим с теб, тук, насаме. Става въпрос… за Регис.