— Аха. — Вещерът остави на земята наръча сухи съчки. — Започнахте да се страхувате? Време беше.
— Престани — намръщи се Лютичето. — Ние го приехме като приятел, той ни предложи помощта си в търсенето на Цири. Измъкна собствената ми шия от примката, няма да забравя това. Но, по дяволите, усещаме нещо като страх. Учудваш ли се? Ти цял живот си преследвал и убивал такива като него.
— Него не го убих. И нямам намерение да го убивам. Това достатъчно ли ти е? Ако не, то макар и сърцето ми да се къса от жал, не мога да те излекувам от състоянието на страх. Може да звучи парадоксално, но единственият сред нас, който е специалист по лечителството, е именно Регис.
— Нали ти казах, престани — започна да нервничи трубадурът. — Не разговаряш с Йенефер, спести ми заплетеното си красноречие. Просто ми отговори на един прост въпрос.
— Добре, питай. Без заплетено красноречие.
— Регис е вампир. Не е тайна с какво се хранят вампирите. Какво ще стане, ако той здравата огладнее? Да, видяхме как ядеше рибената супа, оттогава се храни заедно с нас — най-нормално, като всеки от нас. Обаче може ли… може ли да сдържи жаждата си? Гералт, трябва ли да те дърпам за езика?
— Той сдържа жаждата си за кръв, макар и да беше близо до теб, когато кръвта ти течеше от главата ти. Бинтова те и дори не си облиза пръстите. А тогава, по време на пълнолунието, когато пихме мандрагорова ракия и преспахме в неговата колиба, имаше прекрасна възможност да се добере до всеки от нас. Ти провери ли случайно дали нямаш следи по шията си?
— Не се подигравай, вещерю — изсумтя Милва. — Ти знаеш повече от нас за вомпирите. Правиш си шегички с Лютичето, тогава отговори на мен. Аз не съм се учила в училище, израснала съм сред пущинаците, невежа съм. Но не съм виновна за това, така че не върви да се надсмиваш над мен. Колкото и да се срамувам да си го призная, мен също мъничко ме е страх от този… Регис.
— Не без основание — кимна Гералт. — Той е един от така наречените висши вампири. Извънредно опасен. Ако ни беше враг, аз също щях да се боя. Но дявол знае защо, той се оказа наш приятел. Именно той ни води към Каед Дху, при друидите, които могат да ни помогнат да получим сведения за Цири. Загубил съм всякаква надежда, затова искам да се възползвам от този шанс и няма да се откажа от него. Затова и се съгласих да пътувам в компанията на вампира.
— Само за това?
— Не. — Той не отговори веднага, но най-накрая се реши да бъде откровен. — Не само за това. Той… Той постъпва много порядъчно и справедливо. В бежанския лагер при Хотла, по време на съда над девойката, той изобщо не се поколеба. Макар и да знаеше, че така ще се издаде.
— Измъкна нажежената подкова от огъня — потвърди Лютичето. — Даже няколко минути я държа в ръка и дори не се намръщи. Никой от нас не би могъл да повтори този фокус дори с печен картоф.
— Той е невъзприемчив към огън.
— Какво друго умее?
— Когато поиска, може да става невидим. Може да омагьосва с поглед, да потапя хората в дълбок сън, както постъпи със стражите в лагера на Висегерд. Може да се превръща в прилеп и да лети като прилеп. Мисля, че може да прави всичко това само нощем, и то когато има пълнолуние. Но може и да греша. Той вече няколко пъти ме изненада, може да има и още някой скрит номер. Подозирам, че е необичаен дори за вампир. Идеално наподобява човек, и то от години. Конете и кучетата могат да усетят истинската му природа, но той ги обърква с миризмата на билките, които винаги носи със себе си. Дори и моят медальон не реагира на него, а би трябвало. Повтарям — той не може да се оценява с обичайните критерии. За останалото го попитайте сами. Той е наш приятел. Между нас не бива да има недоизказани неща, още по-малко пък — взаимно недоверие и страх. Да се връщаме в лагера. Помогнете ми със съчките.
— Гералт?
— Да, Лютиче?
— А ако… Е, питам чисто теоретически… Ако…
— Не знам — отговори вещерът честно и искрено. — Не знам дали бих могъл да го убия. Но наистина предпочитам да не опитвам.
Лютичето се вслуша в съвета на вещера и реши да си изясни неяснотите и да разсее съмненията. Направи го веднага щом тръгнаха на път. И го направи с обичайния за него такт.
— Милва! — извика той изведнъж, без да спира коня си, и гледайки във вампира. — Не можеш ли да избързаш напред с твоя лък и да простреляш някой елен или глиган? Вече ми омръзнаха плодовете и гъбите, рибата и мекотелите. С удоволствие бих изял за разнообразие парче истинско месо. Ти как мислиш, Регис?
— За кое? — вдигна поглед от шията на коня вампирът.