— За месото! — повтори натъртено поетът. — Уговарям Милва да половува. Ти би ли похапнал прясно месо?
— Бих похапнал.
— А прясна кръв би ли пийнал?
— Кръв? — Регис преглътна. — Не. Ако става въпрос за кръв — благодаря. Но вие ако имате желание, не се стеснявайте.
Гералт, Милва и Кахир запазваха мълчание. Тежко, гробовно мълчание.
— Разбирам накъде биеш, Лютиче — изрече бавно Регис. — И ми позволи да те успокоя. Аз съм вампир, наистина. Но не пия кръв.
Мълчанието стана тежко като олово. Но Лютичето нямаше да е Лютичето, ако си беше затраял.
— Май не ме разбра — отвърна той безгрижно. — Нямах предвид…
— Не пия кръв — прекъсна го Регис. — Отдавна. Отучих се.
— Тоест как така си се отучил?
— Просто така.
— Наистина не разбирам…
— Извинявай. Това е личен въпрос.
— Но…
— Лютиче — не издържа вещерът, — това е елементарно. Регис току-що ти каза да млъкваш. Само че се изрази по-учтиво. Така че бъди така добър да си затвориш устата най-накрая.
Но посятото зърно на безпокойство и неувереност покълна и израстна. Когато се спряха за нощуване, атмосферата все още беше тежка и напрегната и не се уталожи дори от пронизаната от Милва при реката тлъста, осемфунтова гъска, която намазаха с глина, изпекоха и изядоха, като оглозгаха дори и най-дребните костички. Заситиха глада си, но безпокойството остана. Разговорът не вървеше, въпреки титаничните усилия на Лютичето. Дрънканиците на поета се превърнаха в толкова очевиден монолог, че най-накрая и той самият забеляза това. И млъкна. Възцарилата се край огъня тишина се нарушаваше само от хрущенето на сеното, което дъвчеха конете.
Въпреки късния час, на никой не му се спеше. Милва грееше вода в окачения над огъня котел и изправяше над парата смачканите пера на стрелите си. Кахир ремонтираше скъсана катарама на ботуша си. Гералт дялкаше с ножа си една тояжка. Регис местеше погледа си от един на друг.
— Е, добре — каза той най-накрая. — Явно това е неизбежно. Предавам се, отдавна трябваше да ви дам обяснение…
— Никой не те кара. — Вещерът хвърли в огъня продължително обработваната тояжка и вдигна глава. — На мен, например, твоите обяснения не са ми нужни. Аз съм старомоден тип, ако подам ръка на някого и го приема като приятел, това за мен значи много повече, отколкото договор, сключен при нотариус.
— Аз също съм старомоден — обади се Кахир, все още наведен над ботуша си.
— А аз изобщо не знам други моди — изрече сухо Милва, пъхайки поредната стрела над вдигащата се от котела пара.
— Не обръщай внимание на дрънканиците на Лютичето — добави вещерът. — Той си е такъв. Не си длъжен да откровеничиш пред нас и да ни обясняваш каквото и да било. Ние също не сме ти доверявали кой знае колко.
— И все пак мисля — усмихна се вампирът, — че ще благоволите да изслушате това, което искам да ви кажа, без изобщо да съм длъжен? Чувствам потребност да съм откровен с хора, на които съм подал ръка и които съм приел като приятели.
Този път никой не възрази.
— Трябва да започна с това — продължи след малко Регис, — че всички опасения, свързани с моята вампирска природа, са напълно неоснователни. Никого не нападам, не се промъквам нощем, за да впия зъби в шията на спящите. И не само в шиите на моите спътници, към които отношението ми е не по-малко старомодно, отколкото тяхното към мен. Аз изобщо не се докосвам до кръв. Изобщо и никога. Отказах се и отвикнах от нея, когато тя се превърна в проблем за мен. Опасен проблем, който не ми беше лесно да разреша.
Той помълча и след малко продължи:
— Проблемът всъщност се появи и стана опасен точно по начина, описан в книгите. Още в младите си години обичах… хм… да излизам и да се развличам в хубава компания и по това не се различавах от повечето си връстници. Знаете как е, нали и вие сте били млади. Но при вас, хората, действа система от забрани и ограничения: родителска власт, наставници, началници и висшестоящи, обичаи, в последна сметка. При нас всичко това го няма. Младежите се ползват с пълна свобода. И създават свои собствени образци на поведение, разбира се, глупави, по юношески наивни. Не пиеш? Що за вампир си тогава? Не пие? Тогава не го канете, разваля забавата. Не исках да им развалям забавата, а перспективата да загубя одобрението на приятелите ми ме плашеше. Така че се забавлявах. Празненства и пируване, гуляи — на всяко новолуние летяхме в селото и пиехме от когото ни паднеше. Най-противна, най-нискокачествена… хм… течност. Нямаше значение от кого пием, стига да има… хм… хемоглобин. Без кръв нямаше никаква забава. Също така никой нямаше смелост да докосне някоя вампирка, ако преди това не пие.