Регис млъкна, замисли се. Останалите също мълчаха. Гералт усещаше, че и на него страшно му се пие нещо.
— Ставахме все по-необуздани — продължи вампирът. — С течение на времето нещата се влошаваха. Като се започнеше — и по три-четири дни не се връщах в гробницата. От съвсем малко количество… течност започвах да губя контрол над себе си, но това не ми пречеше да продължавам да пирувам. Приятелите ми бяха като всички приятели. Някои от тях ми правеха дружески забележки и аз им се обиждах. Други, напротив, ме уговаряха, изкарваха ме от гробницата на гуляй и ми подхвърляха… хм… обекти. И се забавляваха за моя сметка.
Милва, все още заета с оправянето на смачканите пера, измърмори ядосано. Кахир вече беше приключил с поправката на ботуша си и се правеше, че спи.
— После — продължи Регис — се появиха тревожни признаци. Приятелството и забавленията отидоха на заден план. Оказа се, че съвсем спокойно мога да минавам и без тях. Достатъчно ми беше просто да има кръв, дори и да я пия…
— Срещу огледалото? — вметна Лютичето.
— По-лошо — отговори Регис. — Аз не се отразявам в огледалото.
Той помълча известно време.
— Запознах се с една… вампирка. Можеше да бъде, и навярно беше нещо сериозно. Прекратих гуляите. Но не за дълго. Тя ме напусна. А аз започнах да пия двойно повече. Както знаете, отчаянието и обидата са отлични оправдания. На всички им се струва, че разбират. Дори и на мен ми се струваше, че разбирам. А всъщност нагаждах теорията към практиката. Отегчих ли ви? Вече свършвам. Най-накрая направих нещо, което не е правил нито един вампир. Започнах да летя пиян. Веднъж през нощта момчетата ме пратиха в селото за кръв. Не можах да уцеля едно момиче, което беше тръгнало за вода, и се врязах на скорост в стените на кладенеца… Селяните за малко да ме убият, за щастие не знаеха как… Набучиха в мен колове, отсякоха ми главата, поляха ме със светена вода и ме заровиха под земята. Представяте ли си как се почувствах, когато се събудих?
— Представяме си — каза Милва, оглеждайки стрелата си. Всички я погледнаха учудено. Стрелкинята се изкашля и се извърна. Регис незабележимо се усмихна.
— Свършвам вече — каза той. — В гроба имах достатъчно време да обмисля нещата…
— Достатъчно? — попита Гералт. — И колко по-точно?
— Професионално любопитство? — погледна го Регис. — Около петдесет години. Когато регенерирах, реших да се взема в ръце. Не беше лесно, но се справих. Оттогава — нито капка. Не пия.
— Изобщо? — Лютичето се сепна, но любопитството надделя. — Съвсем? Никога? Но нали…
— Лютиче — леко повдигна вежди Гералт. — Опомни се. И помисли. В мълчание.
— Извинявам се — каза поетът.
— Не се извинявай — успокои го вампирът. — А ти, Гералт, не му прави забележки. Любопитството му е разбираемо. В мен, или по-точно в мита за расата ми са въплътени всички човешки страхове. Трудно е да се иска от човек да се освободи от страховете си. Страховете изпълняват не по-малка роля в психиката на човека, отколкото всички останали емоционални състояния. Психиката, лишена от страх, би била увредена.
— Представи си — каза Лютичето, идвайки на себе си, — ти не будиш никакъв страх в мен. Излиза, че съм увреден?
За момент Гералт си помисли, че сега Регис най-накрая ще си покаже зъбите и ще излекува Лютичето от мнимото му увреждане, но грешеше. Вампирът не беше любител на театралните жестове.
— Имах предвид страховете, вкоренени в съзнанието и подсъзнанието — спокойно поясни той. — Моля те, не се обиждай от метафората, но гарванът не се бои от окачените на колове шапка и парцали, след като пребори страха си и кацне. Но е достатъчно вятърът да размърда парцалите, и птицата веднага излита.
— Поведението на гарвана се обяснява с борбата за съществуване — отбеляза Кахир в тъмнината.
— Обяснява се — изсумтя Милва. — Гарванът не се страхува от плашилото, страх го е от човека, защото човекът има камъни и може да го замеря с тях.
— Борба за съществуване — потвърди Гералт. — Само че в човешкия, а не в гарвановия вариант. Благодарим за разяснението, Регис, приемаме го изцяло. Само че престани да ровиш из човешкото подсъзнание. То е една бездна. Милва е права. Причините, поради които хората изпадат в паника, когато видят жадуващ кръв вампир, не са ирационални, а произтичат от стремежа за оцеляване.
— Чувам мнението на специалист. — Вампирът леко се поклони на вещера. — Специалист, чиято професионална гордост не му позволява да взема пари за борба с мними страхове. Както е известно, уважаващият себе си вещер взема пари само за борба с реално и непосредствено заплашващо хората зло. Предполагам, че професионалистът ще благоволи да ни обясни защо вампирът е по-голямо зло от дракона или вълка. Все пак те също имат зъби.